Тя е непозната на (другите) славянски народи. Това показва, че мартеницата не е общославянски и даже не е общобалкански символ, а представлява типичен български феномен! Струва си този символ да се изследва подробно, защото той е свързан с корените на българската митология и народопсихология.  

    Фиг. 1. Мартеница.

Най-общо мартеницата представлява два усукани вълнени конеца - единият бял, другият червен. При многобройните опити да се намери смисъла на мартеницата [Л. Миков. Първомартенска обредност. София, 1985; Анани Стойнев. Българска митология. Енциклопедичен речник. 1994. София] авторите изтъкват главно цветовата характеристика на този символ и преди всичко наличието в него на червен цвят. Това е може би причината все още да не се намери смисъла на онова послание, което носи мартеницата. Много правдива легенда за мартеницата е представила Ермина Стоянова (http://www.az-deteto.com/index.php?id=837). Може би за пръв път Цветелин Степанов [Мартеницата (из символния “език” за изначалието у българите). Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. д-р Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 12-15. 05. 2000 г., стр. 391-398] постулира, че мартеницата може да бъде символ за началото на пролетта и по-общо като символ на началността при българите. Авторът се аргументира единствено с това че, макар и твърде условно, датата 1 март може да се свърже с началото на пролетта по нашите географски ширини. Строго погледнато обаче, астрономичната пролет започва с 22 дена по-късно. Освен това, в българската обредност съществуват още няколко обичая, които също могат да се свържат с идеята за начало – Еднажден, Коледа, Гергьовден. Въпреки това в настоящата статия ние ще подкрепим тази интуитивна идея с няколко преки доказателства от различен род.

Друга важна идея от посочената статия на Цв. Степанов е твърдението, че при мартеницата не само червеният, но и двата цвята са равностойни и само тяхното взаимосвързано двуединство представя по символичен начин закодираното послание. Тази си идея авторът аргументира с многобройни примери от стария свят, предимно от индо-иранския кръг държави. Така например, у хетите царят носел пояс, изработен от вълна с бял и челвен цвят. В древен Иран владетелят носел червено-бяла диадема и червена дреха, обточена с бяла полоса. Това се обяснява с факта, че владетелите са били и жреци и царе, което може да е изразено с белия цвят на свещениците и червения цвят на войните. Алтернативно, това може да отразява божествения произход на властта, която обичайно се представя като дадена от боговете, съответно Великата богиня -майка и Върховния мъжки бог, чийто пол се изразява чрез белия и червения цветове в ранноземеделските религии [А. Голан. Миф и символ. Москва. 1993].

Двуполюсното единство на белия и червения цвят в съзнанието на древните хора не бива да ни учудва. Добре известен е друг цветови дипол при древните иранци и китайци – символът “ин-ян”, съдържащ бял и черен цвят. Той олицетворява взаимната борба и взаимовръзка на световните сили и свойства: ден и нощ, небе и земя, студено и топло, светло и тъмно, добро и лошо и т.н. Бяло-червеният “символен дипол” в древното съзнание е по-слабо известен от бяло-черния, но без съмнение е съществувал и е играл съответната ритуална роля. По този начин идеята да разглеждаме мартеницата като червено-бял “цветови двуполюсник” изглежда много полезна.

Ясно е, че мартеницата се използва само на и около т.н. начало на пролетта – 1 март. Всеизвестно е обаче, че един единствен аргумент не е аргумент, както и един единствен свидетел не е свидетел. Те стават важни и полезни, когато се намери поне още един аргумент или свидетел в подкрепа на тази идея. Какви допълнителни факти можем да приведем в полза на идеята, че мартеницата е символ на началността у българина? На първо място, това е т.н. “сватбарско знаме”. В Тракия, сватбите са се правили с байряк, който играе централна роля в сватбения ритуал. Байрякът се приготвя от близките на булката -“момините” и представлява прът, дълъг около 2,5 – 3 метра, на върха на който се закрепват плодове, наниз от пуканки, пари и най-важното две кърпи, едната червена, другата бяла. Всъщност, тези две червено-бели кърпи правят от пръта знаме. На много места, по време на сватбеното хоро се хваща петел, завързват му се краката с връв, а връвта се закачва на върха на сватбарското знаме. С това знаме начело и заедно с петела хорото се играе в продължение на няколко часа. Това знаме с петела прилича на официалното бойно знаме в древна Персия, чийто войници са влизали в бой със знаме, на върха на което е имало завързан петел. Тракийското сватбарско знаме с бяло-червената кърпа е описано в много етноложки студия и може да се види в много етнографски експозиции на районните музеи в страната. Малцина са си задавали въпроса, какъв смисъл има комбинацията от задължителните бял и червен цветове върху сватбарския байряк. Отговорът можем да търсим в същността на сватбарския ритуал, а именно създаването на ново семейство и създаване на условия за неговото щастливо бъдеще. Естествено, че от гледна точка на съвременните българи един байряк с бяло-червени кърпи на върха не може да допринесе с нищо за щастието и благоденствието на бъдещото семейство. Не е било така обаче от гледна точка на онези древни българи, чийто сватбарски традиции ние сме наследили. Може да се очаква, че те са вярвали в силата на червено-белия “двуполюсник” да им носи щастие, здраве и благоденствие при това начинание.

Трети пример, когато червено-белия “двуполюсник” се свързва с пожеланието за ново щастливо начало е т.н. “дюлгерски кръст”, който в миналото се поставяше на всяка новострояща се къща. През 60-те години на миналия век, благодарение на рязкото замогване на селяните, почти всички къщи в българските села се замениха с нови. При всеки нов строеж, малко преди завършването на къщата, на върха на четията се поставяше голям дървен кръст, а върху двете хоризонтални рамене на кръста се завързваха една бяла и една червена кърпа. След това, по няколко пъти на ден, някой от по-гласовитите зидари се изправяше до кръста и с все сила благославяше: “Колкото пясък в морето, толкоз жълтици в таз къща, колкото листа в гората – толкоз деца в дома и т.н.” Присъствието на кръста по време на благопожеланията е ясно, но какъв е смисълът от бялата и червената кърпи? Вероятно подобен – те представляват предхристиянски “червено-бял двуполюсник” имащ същата роля каквато и кръста, да подсилят благопожеланията, да предизвикат “небесните сили” да помогнат за доброто на това ново начинание.  

Друг пример. В миналото, на 1 март българите и някои християнски малцинства по българските земи (арумъните - куцовласи) са завързвали мартеници на всички първородените ексземпляри от различните видове домашни животни - агнета, телета, кончета [Маринов, Димитър "Народна вяра“, София, 2003 г., стр.55; Анни Кирилова, Георги Н. Николов, Женя Пимпирева, Йорданка Тянкова, Катя Атанасова, Пламен Митев. Проф. Иваничка Георгиева – ред. Арумъните в България. Изд. къща ВаСиЛ. София, 1998]. И в този случай мартеницата се свързва с началото, с почването, с първите неща и мигове в живота на българина. Явно обаче, и в този обичай е вградено вярването, че мартеницата ще помогне за доброто начало, за добрия вървеж и за успеха в всяко едно начинание.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Приведени са четири примера, когато старите българи традиционно са използвали като символичен знак задължителната комбинация от бял и червен цвят по повод на събитие, представляващо важно ново начинание – образуване на ново семейство, строеж на нова къща или начало на новата селскостопанска година (пролетта). Вероятно, комбинацията от бял и червен цвят е носела ново послание, различно от това на отделните цветове, която служила като благоприятен фактор (религиозно-магически знак) за всяко ново начинание.

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ: Вероятно старите българи са вярвали, че “червено-белия цветови двуполюсник” им носи щастие и късмет във всяко ново важно начинание. Това може да настъпи ако този “цветови двуполюсник” е бил натоварен с религиозна функция, подобно на кръста в християнската религия. В астрономическите представи на Стария свят, червения цвят традиционно се свързва с огъня и Слънцето. Белият цвят е свързван с друго важно небесно светило – Месечината. Тези два цвята са се смятали за свещени, дотолкова доколкото указаните светила представляват важни небесни тела и богове, влияещи върху живота на древните хора, особено древните индо-иранци. Като следствие, може да се предположи, че “червено-белия двуполюсник” при древните българи е изразявал религиозна връзка с двете основни небесни светила, Слънцето и Месеца. В контекста на казаното, произходът на мартеницата и другите подобни апотрофически знаци може да се свърже с първобългарите, а не с траките, както смята Цв. степанов.

            В допълнение, древните индоевропейски общества са се отличавали от другите народи (семити, китайци, хуно-тюрки) със строгото деление на три касти – благородници, свещеници и земеделци. От своя страна, всяка каста се е отличавала чрез подходяща цветова символика: благородниците са носели предимно червени дрехи, а свещениците – бели. Земеделското съсловие е изразявано с различен цвят при отделните народи. Тази трицветна индо-европейска символика е отразена в националните знамена на повечето съвременни индо-европейски държави, в които основните цветове са белия и червения. Комбинацията бял-червен цвят е символизирала единството на двете основни касти – благородници и свещеници, на които се е крепила всяка древна индо-европейска държава. В този смисъл, използването на “червено-белия двуполюсник” от древните българи при всяко ново важно начинание може да е означавало – “да бъде трайно и солидно като нашите управници, като нашето общество, като нашата държава”. В националния флаг на съвременна България обаче двата основни цвята, белият и червеният, са разделени от ивицата на зеления цвят и не образуват “червено-бял двуполюсник”, което от гледна точка на древнобългарската митология може да е неблагоприятно.