Смъртта във рамката на некролога,

очовечена в шрифтове и снимки -

абстрактната - не ми говори нищо...

Аз трябва да съм в нея! Аз - във Някой,

Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Кованото желязо на вратата

ме плашеше със десетте си копия.

А зад вратата сградата издигаше

над къщите самотната си готика,

Ти - лято стръмно - и осемдесето!

Ти - събото, родена за покой!

За спускане на кораби в морето...

как потрепера с тъмна тръпка. Той -

На улицата до голямото пристанище -

единствената улица в живота ми -

танцуваха внезапните момичета

и въздуха извайваше бедрата им.

Как искам да живея аз и да живея непрекъснато.

Да тържествува въздуха във белите ми дробове.

И аз да съм във тялото си като във морето - целия.

И мислите ми да са хубави и весели, и радостни -

Люлееше ме старото созополско пристанище.

И корабите ме люлееха, люлееха ме къщите.

Забравили годините си, къщите - вечерните -

приличаха на пясъчни, разсипваха се някъде

И никога аз няма да забравя.

Завинаги ще отнеса със себе си

дърветата - самотните дървета,

надвесени по пясъка на моето крайбрежие.

По-леко и от въздуха в начало...

Все по-призивно става - да реша

как да прекрача крехкото си тяло

и полетя след своята душа

Как прекрати безкрайното ми детство

ти със смъртта си на баща - в нощта!

Мълчание - единствено наследство

със бивши устни ти ми завеща...

Не питай къде е морето, което лети!

Морето е всичко, в което си целия ти.

До върха на косите си, твоите бивши коси,

да си целия - иначе никой не ще те спаси.