Всестранното пресъздаване на живота е подвластно на балета, но неговата цел не е буквалното възпроизвеждане на живота, на намиране на поетичен ъгъл за изобразяване на жизнените явления, защото на балетна сцена действуват обобщени образи. Обобщението е подвластно не само на човешката мисъл, а и на човешкото тяло. Многолетна е траекторията на движенията от езиковата съкровищница на класическата хореография. Тя се е обогатявала с векове, докато позите и стъпките, скоковете и въртенията в процеса на своето усъвършенстване са достигнали най – красноречивата си изразителност. На прага на нашия век обаче възгледите на една актриса взривиха вековните канони на балета. Айсидора Дънкън се върна към първоначалното движение в природата и го поднасяше чрез своя танц, освободен от корсажа на балетната пачка, от сковаващите палцови пантофки, от розовото трико, обезличаващо според нея изразителността на мускулите. Айсидора  - “великата”, “божествената”, “святата”, разкри простор пред поривите на движещото се тяло, покрито само с прозрачна туника, и танцуваше боса, открила потока на естествеността, пресъхнал сред пясъците на вековете. С танца си тя изразяваше радостта и тъгата, нежността и суровостта, болката и възторга. И неподражаемо пресъздаваше борбата за свобода. Нейният бунт срещу закостенелите танцови традиции положи началото на редица реформи. Талантливи хореографи – представители на класическия танц, промениха неговите насоки; редица реформатори създадоха нов тип танци, подчинени на вътрешните импулси, далечни на всяка канонизация. Техният “свободен танц” отхвърляше традиционните балетни “па”, плавните “пируети”, грандиозните “пози”. Достигна се до пълен отказ от движенията, традиционно считани за красиви. С езика на танца експресионистите през тридесетте години на нашия век заговориха за най – вълнуващите проблеми, диреха отговор на най – наболелите въпроси.

Техните изяви се характеризираха с острота на формите, начупеност на ритмиката, развяващи се дълги дрехи и коси, понякога танцът им беше без музика. Представителите на свободния пластичен танц в Германия бяха без изключение антифашисти.
“Човек е длъжен да има отношение към деянията и страстите на своята епоха – иначе може да се счита, че никога не е живял.” Тези думи на Оливиер Уендел са съзвучни и с нашата естетика. Затова съвременната хореография търси път към нашия ден и макар винаги по – късно от другите изкуства, но успява тук и там чрез творчеството на един или друг талантлив балетмайстор да отрази с успех начупените пулсации на нашето съвремие. Представителите на танц “модерен”, доскоро противници на класическата хореография, започнаха да ползуват някои средства и форми на класическата палитра. Към техните завоевания пристъпват и някои балетмайстори – класици. Противоположните техники започнаха през последните десетилетия да се преливат, ползуват се средства от фолклора, от джаз балета, от акробатиката. Сложното многообразие на съвременния свят налага търсенето на по – богати възможности за отразяване на неговата многостранност. Бурно тече животът и танцовото изкуство също е длъжно да зафиксира духа на нашето време. Израстна и съвременникът зрител. Той не приема наивни алегории или илюстрации на бита, не понася илюзии за натрапчива красивост. Колкото по – сложна е тематиката, толкова по – сложни трябва да бъдат изразните средства, формиращи музикално – пластичния художествен сценичен образ. Дори когато се възпява обикновеното, всекидневното, нужна и философски подплатенова танцова поетика. А пътят на хореографа е един – трябва да се съчетава колкото се може повече танцови средства, повече школи да се познават, от десетки извора да се черпи пластичният материал, подбиран за извайване на съвременната танцова образност. Само тогава ще се постигне /от всеки хореограф според индивидуалната си дарба и инвенции/ сполучливото отразяване на нашата съвременност -основен проблем, който нетърпеливо чака у нас своето цялостно и внушително решение.