Връзката между представата за трансцендентния Бог и монотеистичната християнска доктрина не трябва да бъде възприемана априорно и безрезервно. За полагането на абсолютната природа като отвъдна от страна на средно ранната християнска мисъл съществуват редица съществени предпоставки, детерминиращи този процес както от логическа, така от социокултурна, така и от чисто екзистенциална гледна точка.
Логическият резултат на такъв продължителен и проявяващ се по специфичен начин процес представлява формирането и разпространението /най-често чрез неформалната "институция" на пророците/ на представата за един Бог, представляващ чиста сакралност, самодостатъчен по своята природа. В християнската мисъл, този Бог е безусловен, намира се свръх разума, свръх всякакво познание и не зависи по никакъв начин от определено мисловно или познавателно съдържание.
Всъщност всяка изразена чрез число функционална зависимост поддържа констатацията за наличие на чиста интелигибилност и респективно за наличие на нематериални същности и субстанции, чиито правила са абсолютно независими от видимия свят и опита, а обратно - й строго ги детерминират. Не случайно, някои от християнските мислители изтъкват като изключително силен аргумент за съществуването на Бога числото, числовите съотношения и математическите закони, като пример в случая може да се посочи Августин Блажени.
Не би следвало да бъде пропусната и една предпоставка от екзистенциално естество – естествената потребност на човешкото същество от самоутвърждаване в битието – интуитивното убеждение, че собственият живот не е просто нещо абсолютно случайно и не би могъл да свърши със смъртта. Безсъзнателното убеждение, че съществуването на човека има заложен висш смисъл, а не е функция на абсурдната игра на обстоятелствата синкретично предполага и очакването за морална санкция от абсолютен характер, от изкупление на греха и страданието.
Философският смисъл и важността на християнското учение за Бога се корени в преодоляването на примитивните представи за абсолютната същност като олицетворение на някаква стихия или някакво материално същество, унаследени от античната философия. Средновековният мислител развива тези рационални принципи на платоническата и неоплатоническата философия, подготвили коректната метафизическа интерпретация на монотеизма.
Във философията на християните, Бог е глобален принцип, изразяващ единството и целостността на света, който чрез “разумната светлина” прояснява за нас същността на мирозданието и назначението на човешката природа в него.
Бог е хармонията на цялото, неговата тоталност, която именно поради своята цялостност, неделимост и неизменност носи смисъл – мъдрост, божествен промисъл. От съществуването на видимите неща християнските философи правят извода, че те притежават същност, която се намира под повърхността и представлява истинно битие на цялата Вселена, за разлика от отделните конкретни вещи и събития, съдържащи противоречивост и изменчивост. Получава се картина за света, в чиято основа стои същността – висшето битие, духовната субстанция, съизмерима с разумността на самия човек, доколкото се управлява от висши принципи – ейдоси.
Повечето от ранно християнските мислители отчетливо разграничават Бога като цялостна същност, принцип и субстанциално битие от конкретните причинно- следствени зависимости във видимия свят. Нещата се развиват според Божия промисъл не защото някакво същество с механическа сила действа върху тях, а защото тяхното съществуване е функция на заложената в устройството на света божествена същност. Волята на Бога принадлежи към самата божествена същност.
През Средновековието, християнските идея за Бога отстранява това препятствие: материите на различните неща не носят първичен характер – те са породени. Единната основа на съществуващото не може да има съставен характер – тя е проста. Следователно светът е сътворен от нищото. В същото време се развива изключително прецизно представата за “нищото”. Това, от което Бог е създал всичко няма никакъв вид и никаква форма на нещо друго освен нищо. Защото това, което по сравнение със съвършеното се нарича безформено, ако самото има някаква форма, макар и съвсем малка, макар и в зачатъчно състояние, вече не е нищо, а поради това и то, доколкото съществува, съществува не иначе, освен чрез Бога.
Идеята за християнската църква се корени в мисълта, за нуждата от спасение на целия човешки род. Тази идея напълно изключва неопределената свобода на волята при отделния човек. Защото тя изисква всеки отделен човек, явявайки се по необходимост грешен, да се нуждае от спасение. Представата за субстанциалното единство на човешкия род, която важи и при вярата в спасението на всички чрез един спасител, дава възможност на учението, което твърди, че в лицето на един Адам е сгрешило цялото човечество. Чрез злоупотребата със свободата на волята от страна на първия човек, цялата човешка природа е така пропаднала, че тя не може да прави друго, освен да греши (non posse, non peccare). Тази загуба на свобода на волята се отнася до целия, произлизащ от Адам, човешки род. Всеки човек носи в себе си тази пропаднала природа, която не е способна да се насочи към доброто чрез собствената си сила и свобода. Този наследствен грях е наказание за първичния грях. От тук следва, че всички хора без изключение се нуждаят от спасение и от милостта на църквата. За да им бъде дадена тази милост, всички са заслужили по малко. От друга страна божествената справедливост изисква наказанието заради грехопадението на Адам да бъде трайно поне при някои хора, които да бъдат изключени от милостта и спасението. И така изборът на тези, на които им се дава милостта не идва (не е следствие) на тяхното достойнство (защото пред милостта такова не съществува), а заради едно решение на Бога (което не може да се изследва). Този, който трябва да бъде спасен, на него Бог, с непреодолимата си сила, изпраща своето откровение (gratia irresistibilis): този, когото Бог не е избрал, той не може по никакъв начин да бъде спасен. От собствена сила човек не може да прави добро и да се насочи към доброто: цялото добро идва от Бога и само от него. В учението за предопределението абсолютната каузалност на Бога улавя свободната воля на индивида. На последната с метафизичната самостоятелност се отрича всяка непринуденост на действие. Тя бива определена или от своята природа на грях, или пък милостта за добро.
Теоцентризмът като картина за света носи в себе си представата за издигнат над света трансцендентен Бог, който е и носител на етически функции. Съществен за него е дуализмът между божественото съвършенство и греховността на видимия свят – противоречие, създаващо енергията за етически праксис в света, целящо преодоляването на съществуващата дистанция между Бога и човека.
В силата на тази логика, насочена към спасението на човешкия род, през Средновековието, при християнските философи, светът започва да се възприема исторически като път между сътворението и спасението, съответствуващ на изначалните божествено Провидение. Античната метафизика на битието, обаче, съдържа разбира се, съвсем различна картина за света: безкрайност в пространството и времето, перманентен кръговрат и отсъствие на качествени трансформации, при които не е необходима нито креативната, нито етически регулативна роля на Бога. Функциите на етическото възмездие се поемат от самото битие, а дуализмът между човешкото и божественото е притъпен значително. История не съществува, моралната санкция става дело на съдбата. Ролята на божественото е силно принизена или дори профанирана.
Въпреки акцента върху морала и историята на човешкото спасение, религията се нуждае от онтологическо обоснование – всемогъществото и съвършенството, гарантиращи регулативните функции на "Бога и свързания с тях креативен потенциал не биха могли да бъдат възприети без интерпретацията на божественото като битие, от една страна и като с субстанция от друга. Освен това, историчността, предполагаща наличието на качествени промени, при които едната следва от другата, а в края на този детерминистичен ред стои спасението не би могла да получи логическо обоснование /дори и на ниво всекидневно съзнание/ без онтологически статус на крайната цел – спасението, т.е нейната съпричастност с автентичното битие и без каузално- генетичен модел на самия исторически процес. |
Родът е представен от 100 вида многогодишни тревисти растения, които образуват подземен... Виж още
В древността розата е била символ на тайнственото, на премълчаното. Твърди се, че този символ... Виж още
Родът е представен от около 1000 вида, които са много разнообразни. Между тях има много-годишни... Виж още
.jpg "Болно зайче")
