И ето - аз вървя срещу легендата за себе си.

(Прости ми ти, провинциална митологийо.)

Над спомените и над думите е мойта биография -

в агонията на мечтата ми за щастие.

Но да положа думите, тъй както

октомври - часовете си. (По гръцки

изваяно е тялото на въздуха.)

Тъй хладно е спокойното движение

Най-важното е да се осмелиш.

Да превъмогнеш своя страх - да скочиш

в студения и кристаличен въздух.

В обятията на самия Март - да стъпиш

Едно голямо и прекрасно "да" - морето...

О, морето и съвършените му хоризонти.

Кой ги разтваря и затваря? Първия -

криле за уморените ми глезени.

Кълна се пред лицето на Дактила,

на Калиакра в грозния прибой,

спасителя се давеше - със сила,

със страшна сила давеше се той.

Когато си отново над морето - и когато

от дъното му се надигне някаква дълбока,

космическа въздишка - и внезапно Скока

изпълни тялото си с тежкото си лято,

За въздуха - небето и земята.

Тъй свикнали са нашите души,

че най-неразрушимото - водата -

не вярваме, когато се руши.

В небето - все по-близо до човека.

Люляха ме балтийски ветрове.

В хотела там - до старата аптека -

И тоя ден за мен е ден последен.

О, вторник, аз съм в стръмния ти скок.

И в твоя гребен, в твоя жест победен -

аз виждам как изграждаш своя кок.

Тоя дъжд е със тяло на мъж

и със воля на мъж -

тоя дъжд

е внезапния дъжд на Април.

Най-после тялото ти е узряло.

Ти облаците си взриви - скочи.

И в скока си на светлото си тяло

чадърите ни траурни стъпчи.

Не си ти по-могъща от кокичето,

от кратката му сребърна съдба.

В коя треньорска школа се научи то

на воля - и класическа борба.