Рокендролът се ражда в САЩ през 50-те години на XX в. заедно с плочите на 45 оборота. Той веднага постига голям успех сред младежта. Тази музика с дяволски ритъм скоро става емблема на цяло едно поколение, жадно за веселие. Ритъмът му, който кара тялото да се движи, и простите и изразителни думи ентусиазират тийнейджърите, които искат да се разграничат от предишните поколения чрез музиката си, чрез начина си на обличане и чрез езика си. Акустичните инструменти отстъпват място на електрическите: китара, бас-китара и ударни.
Рокендролът в основата си произлиза от ритъм енд блуса, традиционна песен на чернокожите, подета и разработена от певци като Рей Чарлз, Чък Бери (автор на хита Johnny B. Good) и Литъл Ричард. Докато ритъм енд блусът следва своя път, Бил Хейли създава рока и продава 25 милиона плочи през 1954 г. с Rock around the Clock. Елвис Пресли, Кралят на рока, му отнема мястото на идол: гласът му, начинът да използва кънтри музиката (музиката на американското село), кълченето и мятането по сцената - скандална новост, ентусиазират милиони младежи. Благодарение на него рокът пресича океана, за да познае в Европа нова съдба и да се върне променен.

  Поп-музиката
В Англия от рока се развива поп-музиката. Две групи предизвикват изключителен възторг: "Ролинг Стоунс" и "Бийтълс". Първите, водени от певеца Мик Джагър, се вдъхновяват от блуса, наблягат на агресивността на ритъма и се представят за бунтовници. През 1964 г., когато парчето Satisfaction ги изкачва на въхровете на славата, бунтове съпровождат първия им концерт в Париж в зала "Олимпия". По-кротките "Бийтълс" (те ще бъдат удостоени с почести от самото британско правителство) вече са звезди. От 1960 до 1970 г. Пол Маккартни, Джон Ленън, Ринго Стар и Джордж Харисън издават заедно 12 албума, сред които са прочутите Let it be и Yellow Submarine. Във Франция рокът дава начало на движението "йе-йе", към което принадлежат Джони Холидей и Еди Мичел.

  Песните на протеста и хипи-движението
В САЩ рокът продължава развитието си. Докато в Калифорния "Бийч Бойс" възпяват удоволствията на плажа и ваканцията, други музиканти изразяват недоволството си от американското общество. Те не говорят само за любов, а и за политика и се намират по средата между рока и традиционния американски фолк. Това движение се нарича protest song. Начело е Боб Дилън, който през 1965 г. предизвиква скандал, като електрифицира китарата си. Заедно с него певци като Джоан Бейз и Том Пакстън осъждат расизма и войната във Виетнам. Зародило се през 1966 г., хипи-движението подема тези теми и ги задълбочава: епохата е на протестите, на сексуалното освобождаване, на търсенето на удоволствия... Рокът се вписва в това движение на "антикултурата".

  Уудсток и неговите звезди
Фестивалът на открито през август 1969 г. е връхната точка на този период. Събрал четиридесетина групи и към 500 000 зрители, той посреща на сцената си най-големите имена на английския и американския рок и поп. Сред тях е и групата "Дъ Ху", която през същата година създава рок-операта Tommy. Свиренето й на сцената вече предвещава големите шоута от 70-те години: китаристът Пит Тауншенд счупва яростно китарата си в края на всеки концерт! По-дискретен, но истински виртуоз, американецът Джими Хендрикс използва всички технически възможности, предлагани от електрическата китара. Той отказва да свири по установените правила и търси нови звуци. Соловите му партии ще повлияят поколения китаристи.

  Една жена сред легендите
Светът на попа е изключително мъжки. Няколко жени обаче остават ярка диря в историята му. Сред тях Дженис Джоплин е смятана за една от най-големите бели певици на блус-рока. Прочута както с таланта си, така и с начина си на живот, смятан тогава за скандален, тя умира през 1970 г. на 30 години.

  Френската рок-сцена
Макар и големите звезди да са с англосаксонски произход, френската сцена също е представена във вселената на рока. След успеха на "Телефон" и "Тръст", едно ново течение, наричано алтернативно, се налага с оригиналността си през 80-те години на ХХ век. Групи като "Берюрие Ноар", "Рита Мицуко", "Гарсон Буше", "Негрес Верт" вдъхват живот на френската песен едновременно чрез текстовете си и смесването на други музикални жанрове с пънка и рока. "Мано Негра" черпят вдъхновение в испанската и латиноамериканската звучност, както и в тази на Северна Африка. Подобни елементи се откриват и в света на джаза. От края на 80-те години групи като "Ноар Дезир", представляващи новото поколение, поемат щафетата.

  Думите на рапърите
Роден в средата на 80-те години на ХХ век, рапът се противопоставя на рока, попа и "звездите". Произлязъл от гетата на Ню Йорк - Бронкс и Бруклин, той представлява пеене на често пъти римувани стихове с определен ритъм. Музиката, композирана от миксирани плочи, е по-скоро фон на думите, произнасяни от МС (майстора на церемонията). В САЩ течението гангста рап говори за насилие, смърт и секс, докато групи като "Рън Ди Ем Си" и "Пъблик Енъми" по-скоро изобличават американското общество. Обикновено свързан с графитите по стените и брейк денса, рапът е част от хип-хоп културата. Френските рапъри показват известна оригиналност по отношение на американските си колеги. Текстовете на групи като "Ен Те Ем" и "ИАМ" третират чисто френски проблеми, което понякога възмущава обществената власт.

  Хаус, техно и рейв
Към 1985 г. появата на семплърите - събрани от различни източници звуци, които могат да се смесят и обработят, води до появата на хаус музиката в Чикаго и на техно музиката в Детройт. Създадени само от ритмични синтезатори и компютри, техното и основните му направления - хард, денс и ембиънт - са електронна и дори компютърна музика. Техното понякога е съпроводено от ударни инструменти, но никога не се пее. Триумфиращо в европейските нощни дискотеки в началото на 90-те години, често пъти слушано от хиляди почитатели в огромни хангари, техното дава приоритет на танца, изживяван като колективен транс. Три големи празници се наричат "рейв-парти". Там звездите са и диджеите (disc-jockeys), както и анонимните танцьори.

  Експлозия от нови звучения
През 70-те години рокендролът от началото вече изглежда отживелица. Развитието на все по-мощни усилватели, усъвършенстването на синтезаторите и различните аксесоари, променящи звука по желание, отркиват пред музикантите нови хоризонти. "Пинк Флойд" се устремяват към една "симфонична" музика, вдъхновени от Индия и Ориента, с много озвучавания и "течни" звуци. "Лед Цепелин", смятани с "Дийп Пърпъл" за бащи на хард рока ("твърдия рок"), наблягат на ритмичността и се обръщат към електрическите звуци. "Доорс", с легендарния си водач Джим Морисън, са също основополагаща група. Дейвид Бауи, който тогава твори рок, смятан за декандентски, започва дълга кариера, през която експериментира с различни жанрове, запазвайки собствената си оригиналност.

  Бунтът на пънка
Движението пънк, появило се в Англия, отхвърля изцяло всички усъвършенствания на техниката, за да преоткрие първичната енергия на рока. През 1976 г. "Секс Пистълс" и след тях "Дъ Клаш" създават груба, брутална музика и избират за девиз No Future ("Без бъдеще"), търсейки по този начин да изразят отчаянието и гнева на поколението си.
Пънковете са последвани от ню уейв ("новата вълна"), чиито последователи проповядват известна лековатост и използват ритмични синтезатори: "Дъ Кюър" и най-вече "Ю Ту" триумфират в този жанр през 80-те години. Тогава пънкът се смекчава под влиянието на групи като "Полис", които обединяват двете тенденции. Към 1980 г. един музикант от групата "Дженезис", Питър Гейбриъл, записва албум с индийски музиканти. От тази среща се заражда уърлд музиката, където се смесват традиционни звучения от рока и естрадата.

  Регето и фънка
С Боб Марли, който преобразява ямайската музика, регето се разпространява от 1976 г. в Европа и САЩ. Успоредно с него африканските ритми увличат различни музиканти, като Питър Гейбриъл и Джони Клег. Принс от своя страна смесва поп и фънк, произлязъл от чернокожата американска общност.

  Възходът на Раи
Раи, популярна алжирска музика, съществува отдавна, но се обновява в началото на 80-те години на ХХ в. с употребата на синтезатори и електрически инструменти. Разказваща за страданията и радостите на младите алжирци, тя триумфира навред, изпълнявана от Калед, Шебда Захуания и Чеб Хасни, убит през 1994 г.