Далеч, далеч – в степта безплодна, суха,

отмина сетната кола

и самотата над селото глухо

надвеси оловни крила.

Ала, ведно със гладните си братя,

не тръгна слепият Демид.

Кат жерав, обезкрилен от съдбата,

остана той от скръб разбит.

Че в избата на дрипавия одър

се гърчеше невръстен внук

и вече в погледа му тъмномодър

замръзнал беше смъртен звук.

И мрачен, стиснал детските ръчици,

мълчи старикът беловлас

и сякаш погребални върволици

минават мудно час след час.

И цяло, пламнало от гладна треска,

гори детето като в пещ.

Простенва тежко, в миг се стреска

и пак потъва в сън зловещ.

Попукани уста едва нашепват

молба неизпълнима: "Хляб!"

Въздъхва старецът, сълзи потрепват

и оросяват поглед сляп.

А вън – ни шум, ни лай, ни вик човешки –

гробовно сънна пустота

и в улиците тъмни с крачки тежки

спокойно броди вред Смъртта.

Но ето хладният й дъх полъхва –

пред избичката спира тя,

и в ужас стария Демид настръхва

и стон възбликва на уста.

– О, не! Далеч! Не давам го! Не бива!

Последен внук – последна скръб!

Възпри ръката си немилостива!

Едничък е и толкоз скъп!

И разтреперан, пипа го той в шемет:

– Челото... вледенено... мраз!...

Не може туй! Не може! Няма да го вземе!

Далеч, далеч със него аз!...

Обезумял от страх, Демид трепери,

детето грабва като в сън

и пипнешком през нисичките двери

едвам измъква се навън.

И глухо тук-таме с тояжката почуква,

разветрил белите коси.

Възпира в миг, поема дъх и хуква:

да го спаси, да го спаси!...

Но в миг той спира се, простенва, охва,

изкривя старческо лице

и залюлял се в немощ, тежко грохва

със хладен детски труп в ръце...

А вред – ни шум, ни лай, ни вик човешки –

гробовно сънна пустота

и само сред нощта със стъпки тежки

спокойно броди там Смъртта.