Мизерията залюля те в свойта люлка

при първите лъчи

и на живота под фалшивата цигулка

танцуваш ти с разплакани очи.

Нощта е твойта мащеха неумолима –

безмилостна и зла,

последний нарцис на душата ти отнима

и свлича те по черни стъпала.

Под блясъка на електрическите ламби

празнуваш вечен грях

и смееш се така, че ти сама едвам би

разбрала болката на своя смях.

Закичила гърди с увехнали циклами,

сама посърнал цвят,

завръщаш се дома пияна от измами,

за да беседваш с гостенина Глад.

А там виси, уви, над масичката прашна

портретче на дете

и в ясний поглед на невинност някогашна

сегашният ти ужас се чете.

И все така... А в есента на твойта хладна

и блудна красота

ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,

пред твоите отключени врата.

Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя в миг ще се смути:

Всевластникът Живот преварил я навреме –

и ти... отдавна без душа си ти!