Често от теб удивен стоях на моя прозорец 

разтворен от вчера... И сякаш забрана висеше 

над новия град. Пейзажът помръкваше тихо - 

все едно, че ме няма. Предметите гордо отказваха 

познанство и близост с мен. Към фенера нагоре 

се притискаше уличка. Виждах - бе чужда. Над нея 

стая прогледна, съчувствено осветена от лампа. 

Вече имах участие. Развълнувани щори заключиха блясъка. 

Стоях. И проплака дете. Знаех: майката 

тича из близките къщи - какво ли те могат! 

И на целия плач безутешния повод разбирах. 

Или се запяваше нейде: и гласът се простираше 

в частица от мойто очакване. Или старческа кашлица долу 

изпълнена с упреци спореше с цялата нежност. 

Удари някакъв час. Закъснях да броя и той падна край мен. 

Като чуждо момче, най-сетне допуснато, но непипало топка 

и не знае играта, с която тъй леко занимават се другите, 

гледа учудено: а сега, накъде? - Тъй стоях аз и ето - 

неочаквано проумях, че ти обикаляш с мен и играеш 

о, възрастна нощ! Удивих ти се. Там, където 

кули се мръщеха над града с участта неразкрита, 

и планини непознати лежаха, и в близката околност 

отчужденост поглъщаше всички случайни проблясъци 

на сетивата ми: Ти, Величие, бе това! 

За теб не бе срамно, че ти ме познаваш. Дъхът ти 

премина над мен. И твойта усмивка разпръсната 

широко над мрачната строгост, 

навлезе в мен. 

1913 г.