гърдите на злочеста удовица,
кога прегръдва дребни си дечица.
Гори посърнали и меланхолни,
вий, гори, бледни като болни,
бездиден, както зажумял мъртвец,
люлей са тук-таме сам сух листец.
Оплаква ветер вас, бучи, нарежда,
но вий не тъжите, у вас надежда.
Студените вихрушки есенни
събарят жълтите ви листове,
но пролет прозябателна с зелени
и пресни пак облича ваште върхове.
А человек като побелей, в гроб слиза
да чака срок, обвит у гнойна риза.
Речете ми, речете, о любезни
гори, защо тъй младостта ми чезни
без да са връща, както ваш разцвет,
на пролет дважди в този бели свет?

"Гори" е от най-старите стихотворения на Славейков. В ръкописната редакция, намираща се в неговия архив, то е датирано "март 23, 1850". Влязло в първата стихосбирка на автора - "Смесена китка".

Пенчо Славейков го преработва и включва в избрани съчинения на баща си със заглавие "Есенни гори". В неговата редакция например краят на стихотворението е така: "И никога кат вашия разцвет, | не ще се върне пак на този свет".