Берлин го помни и навеки ще го помни

в онези дни на свойте бури главоломни,

когато в боен ред

вървяха полк след полк из улиците шумни

и речи, музики и тържества безумни

отекваха навред.

Тогава огнедишащият демон на войната

по цялата земя развял бе знамената

на свойта страшна мощ.

Слепци, поведени от хищници-хиени,

звънтяха сабли и летяха настървени

из кървавата нощ.

Като чудовище огромно и свирепо,

Берлин настръхна в своето безумство слепо

и надалеч простре

железните си лапи. Накъдето свърна,

села, градища и полета с гняв обърна

на огнено море.

Но в страшната тъма на таз стихия бесна,

като звезда червена, ярък факел блесна

и трепнаха навред

измъчени сърца. Надеждата възкресе

и над града разбунен зов разле се:

"Младежите напред!"

И ето, сепна се в почуда булеварда:

над него се понесе пурпурна плакарда

и шепа храбреци

развяха знамето на свойта кръв гореща

и екна смело: "Долу таз война зловеща

и нейните жреци!"

И питаше се целий град смутен и смаян:

"Каква е тая дързост? Кой е тоз незнаен

безумец и герой,

тъй властно който вдига смелите младежи

и сам присъда смъртна днеска си бележи?" –

Карл Либкнехт беше той!

*

Берлин го помни и навеки ще го помни,

когато на тълпите гладни и бездомни

подаде огнен знак

и ехото прозвъни сред сърцата млади,

и в улиците запламтяха барикади

под пурпурния флаг.

Тогава стенеха вихрушки януарски,

но техний леден дъх в сърцата пролетарски

разпали гняв и стръв.

И ето, робското море се в миг наежи

и неговия вик бе буря от гърмежи

и дъжд от топла кръв.

И бяха дни и нощи на борби сурови.

А робите, разкъсали студените окови

до сетния си миг

не спускаха ръце. Берлин замря в тревога,

обагрен от усмивката злокобно строга

на този бунт велик.

Ала Смъртта там черна книга пак разлисти,

за да обсеби доблестните спартакисти.

И в зимний студ и вой

една душа, кат слънчева усмивка ясна,

из мрачната алея трепна и угасна –

Карл Либкнехт беше той!...

Ала Берлин го помни, вечно ще го помни

и вижда начело на тез тълпи огромни,

които днес навред

растат, гърмят, разкъсват своите окови

и властно разлюляват тежките основи

на този робски свет.

Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен:

Спартак стои над него мощен, смел и гневен

и тътне огнен вик:

"Берлин, Берлин, всуе са тез надежди празни!

Всуе ликуваш в своя мимолетен празник –

аз тук съм всеки миг!

Напразно ме погреба ти в зловещата алея,

на твойте улици и днеска пак живея,

надмогнал свойта смърт!

А пак ще вдигна аз тълпите в щурм последен,

за да забият знамето със вик победен

над твойта черна твърд!

И ако слънцето угасне в боевете –

то моето сърце кат слънце ще им свети

през бурната тъма,

а пламъкът на младите души им стига,

за да разбият и последната верига

на майката-земя!"