Спокоен той спря сред арената ширна,

спокоен изправи глава –

гърми там тълпата и глъчка неспирна

отронва неясни слова.

Отляво до входа, в сребриста туника,

робинята малка стои;

по златните къдрици факлите бликат

игриви, златисти струи.

Удари той с меча трикратно по щита,

ехото далеч прозвъни

и ето: тълпата, охолна и сита,

крещи пак от всички страни.

Но странно: от дързост незнайна обзети,

край него се роби тълпят,

захвърля той щита и скръства ръцете

на голата бронзова гръд:

"О, блудни, пияни патриции, пак ли

жадувахте кърви и смърт?

И тази ли вечер разискрени факли

за диви възторзи горят?

Безумци! Стоманен е всеки мой мускул

и меча ми в кръв е кален,

че тая арена не съм я напускал

от никого в бой победен.

Пронизвах аз братя. Все нови и нови!

О, жертви, без име, без брой!

Но таз вечер вие бъдете готови,

аз вас призовавам на бой..."

Сред ужас нечакан, сред паника бурна,

патриции хукнаха в миг,

а вдигна той меча и вихром се втурна

тълпа гладиаторска с вик.

Смутената стража изпречи се с крясък

пред буйната робска вълна;

и мигом обагри се жълтия пясък

със кървави тъмни петна.

Но втурнал се първи, той първи възпре се,

простре се с пронизана гръд;

през трупа му с рев се тълпата понесе,

пробила си шеметно път.

И само робинята спря бледолика:

в кръвта му намокри едва

тя края на своята снежна туника

и тръгна, привела глава.

А там – из града, за разплата желязна

тълпите повел бе Спартак

и бурно ехтеше в нощта златозвездна:

"На крак, братя роби, на крак!"