Някои си представят, че на дъното има само бял пясък; това не е така: там растат най-чудни дървета и растения, които са с толкова гъвкави стебла и листа, че се поклащат при най-малкото движение на водата, като че ли са живи.

Всички риби, малки и големи, се стрелкат между клоните, също както птиците във въздуха. На най-дълбокото място  се намира царският дворец; стените му са от корали, високите островърхи прозорци – от най-прозрачния кехлибар, а покривът е от мидени черупки, които се отварят и затварят с движението на водата; толкова хубаво изглежда; защото във всяка от тях лежат блестящи бисери, един-единствен от които би бил голямо украшение в короната на всяка Кралица.
Морският цар бе вдовец от много години; старата му майка се грижеше за домакинството, тя бе умна жена, но доста горда с произхода си, затова ходеше с дванадесет стриди на опашката, останалите благородници трябваше да се задоволяват с шест. Иначе тя заслужаваше похвала, особено за грижите си за малките морски принцеси, нейните внучки. Те бяха шест хубави деца, но най-малката бе най-красива от всички, кожата и бе чиста и нежна като розов цвят, очите и бяха сини като най-дълбоката морска глъбина; но също като останалите тя нямаше крака, тялото свършваше с рибена опашка.
По цял ден играеха в двореца, в големите зали, където по стените растяха живи цветя. Отваряха големите кехлибарени прозорци и рибите влизаха при тях, също както при нас долитат лястовици, когато разтворим прозорците; рибите доплуваха чак до малките принцеси, ядяха от ръцете им и се оставяха да ги галят.
Около двореца имаше голяма градина с огненочервени и тъмносини дървета, чиито плодове блестяха като златни, а цветовете им – като горящ огън, защото постоянно движеха стъбла и листа. Самата земя бе от най-чист пясък, но син, като горяща сяра. Всичко там долу бе в такива чудни оттенъци на синьото, че изглеждаше повече като че ли бе някъде високо във въздуха, с небе и отгоре, и отдолу, отколкото на дъното на морето. При спокойно море можеше да се зърне слънцето, което изглеждаше като пурпурно цвете, от чийто цвят извира всичката светлина.
Всяка от малките принцеси си имаше свое място в градината, където можеше да копае и да сади както пожелае; една оформяше цветната си леха във вид на кит, друга намираше за по-добре, ако нейната прилича на малка русалка, а най-малката бе направила своята съвсем кръгла, като слънцето, и бе насадила само цветя, които грееха червени като него. Тя бе чудно дете, тихо и замислено; и докато другите сестри украсяваха с най-странни неща, които вземаха от потънали кораби, тя имаше, освен червените като роза цветя, приличащи на слънцето там горе, само една красива мраморна статуя, прекрасна девойка, изваяна от чист, бял камък и при корабокрушение дошла тук, на дъното. Тя посади до статуята една червена плачуща върба; тя растеше добре и свежите и вейки се спускаха над нея надолу, към синьото пясъчно дъно, където сенките изглеждаха виолетови и се движеха, също както вейките; изглеждаше като че ли клоните и корените искаха да се целунат.
За нея нямаше по-голяма радост от това, да слуша за човешкия свят отгоре; старата баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за кораби и градове, хора и животни; особено очарователно й се струваше това, че горе на земята цветята ухаят, тук, на дъното на морето, те нямаха никакъв мирис; а и това, че горите са зелени и че рибите, които се виждат между клоните, могат да пеят толкова високо и хубаво, че е цяло удоволствие; всъщност ставаше дума за малките птички, които бабата наричаше риби, защото иначе не можеха да я разберат, тъй като никога не бяха виждали птица.
   - Когато навършите петнадесет години – казваше баба им – ще получите разрешение да излезете от морето, да седнете на лунна светлина по скалите и да гледате корабите, които плават покрай вас; ще видите гори и градове.
Идната година едната от сестрите навършваше петнадесет, а останалите – те имаха по една година разлика, значи на най-малката и оставаха цели пет години, преди да дойде време да изплува от дъното на морето и да види как е при нас. Но те си обещаха, че ще разказват на останалите какво са видели и намерили за най-хубаво през първия ден; защото баба им не им разказваше достатъчно, имаше толкова много неща, които им се искаше да узнаят.
Най-нетърпелива беше най-малката, тъкмо тя, която трябваше да чака най-дълго и която беше толкова тиха и замислена. Много нощи прекарваше тя пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, където рибите махаха с перки и опашки. Тя гледаше луната и звездите, те светеха доста бледо наистина, но пък през водата изглеждаха много по-големи, отколкото ние ги виждаме; ако пък под тях минеше нещо като черен облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над нея, или пък кораб с много хора; те сигурно и не помисляха, че отдолу стои една хубава малка русалка и протяга белите си ръце нагоре към кила.

Скоро най-голямата навърши петнадесет години и можеше да излезе на повърхността. Когато се върна, тя имаше стотици неща за разказване, но най-хубавото, каза тя, било да легне в лунната светлина на някоя плитчина при тихо море и да гледа големия град на близкия бряг, където светлините мигали като стотици звезди, да слуша музиката, шума и глъчката на коли и хора, да гледа множеството църковни кули и камбанарии и да слуша как бият камбаните. Тъкмо защото не можела да отиде там, затова копнеела тя най-много за всички тия неща.
Ох, как слушаше най-малката сестра всичко това и когато вечерта застана до отворения прозорец и погледна нагоре през тъмносинята вода, тя си представи големия град с всичкия този шум и глъч и и се стори, че дочува звъна на църковните камбани. На следващата година разрешиха на втората сестра да се изкачи през водата нагоре и да отиде където пожелае. Тя изплува точно когато слънцето залязваше и тази гледка й се стори най-хубавата. Цялото небе изглеждало като златно, каза тя, а облаците, да, тяхната хубост не можела да се опише; червени и виолетови, те плавали над нея; а много по-бързо от тях летели, като дълъг бял воал, ято диви лебеди, там, над водата, където слънцето залязвало; тя заплувала към него, но то потънало и розовият цвят изгаснал по водата и облаците.
На следващата година третата сестра излезе горе, тя беше най-смелата от всички, затова заплувала нагоре по една широка врата, която се вливала в морето. Хубави зелени хълмове с лозя видяла тя, дворци и чифлици надничали през великолепни гори; чула песента на птиците, а слънцето така препичало, че тя често се гмуркала във водата, за да охлади горещото си лице. В един малък залив срещнала цяло ято човешки деца; те тичали и пляскали чисто голи във водата; тя искала да си поиграе с тях, но те избягали уплашени; дошло малко черно животно, това било куче, но тя никога не била виждала кучета, и я залаяло така страшно, че тя се изплашила и отплувала в открито море; но тя никога нямало да забрави прелестните гори, зелените хълмове и хубавите деца, които можели да плуват, въпреки че нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова смела, тя изплувала насред бурното море и каза, че тъкмо това било най-хубавото; виждало се много мили наоколо, а небето стояло отгоре също като голяма стъклена камбана. Кораби видяла, но отдалеч изглеждали като чайки, смешните делфини се премятали през глава, а големите китове пръскали с вода през ноздрите си и изглеждало, като че ли наоколо има стотици фонтани.
Дошъл ред и на петата сестра; но нейният рожден ден бе през зимата и затова тя видяла такива неща, каквито останалите не били видели първия път. Морето изглеждало зелено и наоколо плавали големи айсберги, всеки от които изглеждал като бисер, каза тя, но по-голям и от камбанариите, които хората строяха. В най-чудни форми се явявали те и блестели като диаманти. Тя седнала на един от най-големите и всички кораби уплашено заобикаляли мястото, където седяла и оставяла вятъра да развява дългата и коса; но по-късно вечерта небето се покрило с облаци, засвяткало и загърмяло, а черните вълни вдигали ледените блокове нависоко и те блестели от черни светкавици. Всички кораби прибрали платна от ужас и страх, но тя седяла спокойно на плаващия айсберг и гледала как синият лъч на светкавица се спуска на зигзаг в блестящата вода.
Когато някоя от сестрите излезнеше на повърхността за пръв път, всички се възхищаваха от новите и хубави неща, които е видяла; но сега, когато бяха вече големи и можеха да излизат горе, когато пожелаят, то им стана безинтересно и те копнееха за дома си, а след около месец заявиха, че долу при тях е всъщност най-красиво и че тук се чувстват много приятно.
Много пъти вечер петте сестри се хващаха за ръце и излизаха над водата; прекрасни гласове имаха те, по–красиви от човешките, и когато се зададеше буря и знаеха че има вероятност да потънат кораби, те плуваха пред корабите и пееха много хубаво за това, колко красиво е на дъното на морето и молеха моряците да не се страхуват да дойдат там долу; но моряците не разбираха думите, мислеха, че то е от бурята, а и не можеха да видят красотите на дъното, тъй като когато корабът им потънеше, хората се давеха и пристигаха мъртви в двореца на морския цар.
Когато сестрите вечер така, ръка за ръка, се издигаха високо нагоре през водата, малката сестра оставаше сам-самичка, гледаше след тях и като че щеше да заплаче, но русалките нямат сълзи и затова се измъчват много повече.

 - Ех, да бях на петнадесет години – казваше тя – зная, че горният свят много ще ми хареса, както и хората, дето строят и живеят горе!
Най-сетне тя навърщи петнадесет години.
- Е, сега вече напускаш гнездото – рече баба й, старата царица вдовица.
- Ела тук, сега ще те нагиздя като останалите ти сестри – и тя сложи венец от бели лилии върху косата и; всеки цветен лист бе половинката от бисер; после старицата накара осем големи стриди да се защипят здраво за опашката на принцесата, за да се подчертае високият и произход.
- Ох, че боли – рече малката русалка
- Така е, за хубост трябва да се търпи! – отвърна бабата.
Ех, с какво удоволствие би отърсила цялото това великолепие и би свалила тежкия венец; собствените и червени цветя от градината и отимаха много повече, но не посмя да направи нищо.
- Довиждане – каза тя и се издигна нагоре, лека и чиста като мехурче.
Слънцето тъкмо беше залязло, когато тя подаде глава над водата, но облаците все още блестяха като рози и злато, а посред розовото небе ясно и хубаво искреше вечерницата, въздухът бе мек и чист, а морето – спокойно. Наблизо се виждаше голям тримачтов кораб, опънато бе едно единствено платно, защото нямаше никакъв ветрец, а по въжетата и по мачтите седяха моряци. Чуваха се музика и песни, а с настъпването на тъмнината бяха запалени стотици шарени фенери; изглеждаше като че ли знамената на всички държави се веят във въздуха. Малката русалка доплува досами прозорчето на една каюта и всеки път, когато вълните я повдигаха нагоре, тя можеше да види през огледалночистите стъкла множество прекрасно облечени хора, а най-красива бе младата принцеса с големите черни очи, тя положително нямаше повече от шестнадесет години, днес беше рожденният и ден и затова бе и цялото това празненство. По палубата танцуваха моряците, а когато младата принцеса излезе там, във въздуха излетяха стотици ракети; стана светло като ден, малката русалка много се изплаши и се гмурна във водата, но скоро пак показа глава и видя като че ли всички небесни звезди падаха към нея. Никога не беше виждала такава илюминация. Грамадни слънца се въртяха, прекрасни огнени риби се мятаха в синия въздух и всичко се отразяваше в чистото, спокойно море. На самия кораб бе толкова светло, че можеше да се види всяко въженце, да не говорим пък за хората. Ех, колко красива бе младата принцеса, тя се ръкуваше с хората, смееше се и се усмихваше, а музиката се носеше в красивата нощ.
Стана късно, но малката русалка не можеше да откъсне очи от кораба и от хубавата принцеса. Шарените фенери бяха изгасени, ракетите не се издигаха вече във въздуха, не се чуваха и оръдейни изстрели, но дълбоко в морските гълбини бубатеше и тътнеше, а в същото време тя се люлееше нагоре и надолу по вълните, така че да може да надзърта в каютата; корабът набираше скорост, платната се издуваха едно след друго, вълните се носеха все по-бързо, заприиждаха черни облаци, далеч някъде се святна. Ох, че страшно време се задаваше! Затова и матросите прибраха платната. Грамадният кораб се люлееше с летяща скорост по бурните вълни, които се издигаха като големи черни планини и заплашваха да се стоварят върху мачтите; но корабът се гмуркаше като лебед между високите вълни и се издигаше отново по високите хребети. Малката русалка си мислеше, че плаване с такава скорост бе забавно, но моряците не мислеха така, корабът скърцаше и стенеше, дебелите дъски се огъваха под силните удари на вълните, мачтата се пречупи по средата, като да бе тръстика, корабът се наклони на една страна и в трюма нахлу вода. Чак сега малката русалка разбра опасността, тя самата трябваше да се пази от греди и парчета, които плаваха по водата. За миг притъмня така, че нищо не можеше да се види, но когато се святна отново, стана толкова светло, че тя разпозна всички по кораба; всеки се спасяваше както може, тя търсеше с очи най-вече младата принцеса, но я видя, когато корабът вече се разпадаше, да потъва в дълбоките вълни. Най-напред много се зарадва, защото тя идваше долу при нея; но после си спомни, че хората не могат да живеят под водата и че тя можеше да дойде в бащиния й дворец само мъртва. Не, тя не биваше да умре; затова русалката заплува между греди и дъски, които се носеха по вълните, напълно забравила, че те можеха да я смачкат, гмурна се дълбоко под водата, издигна се отново високо сред вълните и най-сетне се приближи до младата принцеса, която вече почти не можеше да се задържа по бурните вълни; ръцете и краката й бяха отмалели, красивите й очи се затваряха, щеше да умре, ако малката русалка не бе пристигнала. Тя повдигна главата й над водата и остави вълните да я носат, заедно с нея, където пожелаят.

На сутринта бурята утихна; от кораба не се виждаше и треска, слънцето изгря толкова червено и бляскаво, че руменината му се предаде и върху бузките на бладата принцеса, чиито очи обаче оставаха затворени; русалката целуна високото й красиво чело и оглади мократа й коса назад; помисли си, че тя прилича на мраморната статуя долу, в нейната малка градинка, целуна я отново и горещо пожела да остане жива.
Скоро тя съзря земя, високи сини планини, по чиито върхове блестеше сняг, като че бяха легнали лебеди; долу, на брега, имаше чудни зелени гори, а пред тях – църква или манастир, не знаеше със сигурност, но във всички случаи имаше сграда. В градината растяха лимонови и портокалови дървета, а пред портите имаше високи палми. Морето се извиваше на това място в малък залив; там бе спокойно, но много дълбоко чак до скалите, където вълните бяха разстлали дребен бял пясък; тя доплува дотам с красивата принцеса и я положи на пясъка, като с особено внимание постави главата й на високо, на слънце. В голямата бяла сграда забиха камбани и през градината се зададоха множество младежи. Малката русалка отплува недалеч, зад високите скали, които се подаваха от водата, покри главата и гърдите си с морска пяна, така че никой да не може да забележи личицето й, и започна да наблюдава кой ще дойде при горката принцеса.
Не след дълго един младеж се приближи до принцесата, изглеждаше като че ли се уплаши, но само за миг, после извика други хора и русалката видя, че принцесата се съживи и се усмихна на всички около нея, но не и на русалката. Тя разбира се не знаеше, че малката русалка я е спасила. Русалката се почувства опечалена и след като отведоха принцесата в голямата сграда, се гмурна тъжна във водата и се отправи към къщи, в бащиния си дворец.
Тя винаги бе тиха и замислена, но сега стана още по-вгълбена. Сестрите й я попитаха какво бе видяла за първи път на повърхността, но тя не разказа нищо. Много вечери и утрини се издигна тя нагоре, там, където бе оставила принцесата. Видя как плодовете в градината узряха и бяха прибрани, видя как снегът по високите планини се стопи, но принцесата не видя и затова бе все по-тъжна и по-тъжна, когато се връщаше вкъщи.
Единствената й утеха бе да седне в малката си градинка и да обвие ръце около красивата мраморна статуя, която приличаше на принцесата, но за цветята си не се грижеше, те растяха по пътечките като в пущинак и вплитаха дългите си стъбла и листа в клоните на дърветата, така че бе станало доста мрачно.
Накрая тя не издържа, разказа всичко на една от сестрите си и веднага всички останали сестри научиха за станалото, но само те и една-две други русалки, които на никого нищо не казаха, само на най-близките си приятелки Една от тях беше чувала за принцесата; тя също бе видяла празненството на кораба и заеше откъде е и къде се намира кралството й.
- Ела сестрице! – казаха останалите принцеси и прегърнати през раменете се издигнаха в дълга редица нагоре в морето, натам, където знаеха, че се намира двореца на принцесата.
Дворецът бе от светложълт лъскав камък, с големи мраморни стълби, една от които се спускаше досами морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покрива, а между клоните, които опасваха цялата постройка имаше мраморни картини, които изглеждаха като живи. През чистите стъкла на високите прозорци се виждаха прекрасни зали, където висяха скъпоценни пердета и гоблени, а всички стени бяха украсени с големи картини, истинско удоволствие за очите. Насред най-голямата зала се плискаше голям фонтан, струите му се издигаха високо нагоре към стъкления купол в тавана, през който слънцето искреше по водата и по красивите растения в големия басейн.
Сега тя знаеше къде живее принцесата и започна често, вечер и през нощта, да идва насам; доплуваше много по-близко до сушата, отколкото останалите се бяха осмелили, стигаше чак до тесния канал под прекрасния мраморен балкон, който хвърляше дълга сянка над водата. Тук тя сядаше и гледаше младата принцеса, която мислеше, че е сам самичка в ясната лунна светлина.
Много вечери я гледа как плава с музика в прекрасната си лодка, с развети знамена; надзърташе през зелените тръстики и ако вятърът подхванеше дългият и сребърен воал и ако някой го видеше, взимаше го за лебед, който маха с крила.
Много нощи слуша тя как рибарите, с факли по морето, разказват много хубави неща за младата принцеса и се радваше, че бе спасила живота й, когато се носеше полумъртва по вълните; спомняше си колко тежко бе отпусната главата на принцесата върху гърдите й, и колко горещо я бе целунала тогава. Принцесата не знаеше нищо за това, не бе и сънувала за малката русалка.

Все повече и повече малката русалка се привързваше към хората, все повече и повече желаеше да се качи горе между тях; техния свят й се струваше далеч по-обширен от нейния; те летяха с кораби по морето, изкачваха се по високите планини високо над облаците, а земите, които владееха, се простираха, с гори и ниви, по-далеч, отколкото можеше да съзре.
Имаше толкова много неща, които искаше да научи, но сестрите и не можеха да отговорят на всичко, затова тя заразпитва старата си баба, а тя познаваше добре горния свят, който много правилно наричаше “земите над морето”.
- Ако хората не се удавят – попита малката русалка – вечно ли живеят, или и те умират като нас, които живеем тук долу в морето?
- Ами – рече старицата – и те умират, а и живота им е по-кратък от нашия. Ние можем да живеем до триста години, но пък когато вече не сме тук, ставаме само на пяна по водата, дори и гроб не остава долу при тези, които са милели за нас. Ние нямаме безсмъртна душа, никога няма да получим друг живот, ние сме като зелената тръстика, един път отрязана, тя никога повече не позеленява отново. Хората обаче имат душа, която живее вечно, живее и след като тялото е станало вече на пръст. Тя се издига нагоре през прозрачния въздух, горе, при всичките тия блестящи звезди, както ние изплуваме над водата и виждаме земята на хората, така и те изплуват до незнайни, прекрасни места, които ние никога няма да видим.
- Защо нямаме безсмъртни души? – попита тъжно малката русалка – Бих дала всичките си триста години, които имам да живея, само за един ден, през който да бъда човешко същество и след това да отида в небесния свят!
- Не бива да мислиш така! – рече старицата – Ние сме много по-щастливи и по-добре отколкото хората горе!
- Значи ще умра и ще се нося като пяна по морето, няма да чувам музиката на вълните, няма да виждам красивите цветя и червеното слънце! Нищо ли не мога да направя, за да спечеля безсмъртна душа!
- Не – каза старицата – Само ако станеш толкова скъпа на някой човек, че да си му повече от баща и майка, когато с всичките си мисли и любов копнее по теб и се съгласи да се обречете с клетва за вярност сега и во веки веков, тогава душата на този човек ще прелети и в твоето тяло и ти също ще получиш дял от човешкото щастие. Дава ти душа, но пък запазва и своята. Но това никога не може да стане! Точно това, което е хубаво тук в морето, рибената ти опашка, горе на земята изглежда грозно, те пък и толкова му разбират, трябва да имаш две тромави подпори, които наричат крака, за да си хубава!
Малката русалка въздъхна и тъжно погледна рибената си опашка.
- Хайде да се веселим – каза старицата – да тичаме и да скачаме през тия триста години, дето имаме да живеем, временцето си е напълно достатъчно, а пък после и удоволствието да си почиваме в гроба ще е по-голямо. Довечера ще правим дворцов бал.
То бе такова великолепие, каквото никога не бе виждано на земята. Стени и таван в голямата танцова зала бяха от дебело, но чисто стъкло. Няколкостотин гигантски мидени черупки, огненочервени и тревнозелени, със син огън във всяка, бяха наредени край стените, осветяваха цялата зала и блестяха навън, през стените, така че морето наоколо бе силно осветено, можеха да се видт безброй риби, големи и малки, които плуваха край стъклените стени, на някои люспите блестяха пурпурночервени, на други изглеждаха като от сребро и злато. През средата на залата се носеше широко, бързо течение и по него танцуваха морските мъже и жени под звуците на хубава песен. Хората по земята нямат такива прекрасни гласове. Малката русалка пееше най-красиво от всички, а останалите и пляскаха с ръце и за момент тя почувства щастие в душата си, тъй като знаеше, че има най-прекрасния глас и по земята и в морето. Но скоро тя пак се замисли за света отгоре, не можеше да забрави красивата принцеса и мъката си, че не притежава като нея безсмъртна душа. Затова тя се измъкна от бащиния си дворец и докато всичко там бе песен и веселие, тя седна тъжна в малката си градинка. По едно време дочу да се носят надолу през водата звуците на валдхорна и си помисли: “Сега тя сигурно плава там горе, тази, която обичам повече от баща и майка, тази, към която са отправени всичките ми мисли и в чиято ръка бих положила цялото щастие в живота си. Всичко бих дръзнала, за да спечеля и нея, и безсмъртна душа! Докато сестрите ми танцуват в бащиния дворец, аз ще отида при морската вещица, от нея винаги ме е било страх, но тя може да ме посъветва и да ми помогне!”

И малката русалка се отправи от градината си към буйните водовъртежи, зад които живееше вещицата. По този път не бе минавала никога, тук не растяха никакви цветя, никаква морска трева, само голо, сиво пясъчно дъно се простираше чак до водовъртежите, където водата като буйно воденично колело се въртеше и завличаше в дълбините всичко, до което се докоснеше. Помежду тия опасни въртопи трябваше да мине, за да стигне до мястото, където живееше морската вещица, като дълго време нямаше откъде другаде да се върви, освен през гореща, кипяща тиня, която вещицата наричаше “торфеното ми мочурище”. Зад него се намираше къщата й, насред странна гора. Всички дървета и храсти бяха полипи, полуживотни, полурастения, които изглеждаха като стоглави змии, порастнали от земята; всички клони бяха дълги, слузести ръце с пръсти като гъвкави червеи, които се движеха по всичките си стави от корена до най-далечното връхче. Те се увиваха здраво около всичко в морето, до което можеха да се докопот, и никога вече не го изпускаха. Малката русалка доста се уплаши, когато се изправи пред тях; сърцето й блъскаше в ужас, беше вече на път да се върне, но си помисли за пренцесата и за човешката душа и смелостта й се върна. Завърза дългата си развята коса здраво около главата, за да не могат полипите да се вкопчат в нея. Видя, че всеки от тях имаше по нещо, което бяха сграбчили, стотици малки ръце го държаха като здрави челичени връзки. Хора, загинали по морето и после потънали дълбоко долу, се бяха превърнали в бели скелети, които надничаха през ръцете на полипите. Корабни кормила и сандъци стискаха тези ръце, скелети на земни животни и една малка русалка, която бяха хванали и удушили, то бе като че ли най-страшното.

Стигна до една голяма, слузеста поляна в гората, където големи, тлъсти водни змии се въргаляха и показваха отвратителните си бледожълти кореми. Насред поляната се издигаше къща от белит е кости на корабокрушенци, там седеше морската вещица и даваше от устата си на една жаба да яде, също както хората дават на малките канарчета да ядат захар. Гадните тлъсти водни змии тя наричаше малките си пиленца и ги оставяше да се търкалят по големите й гъбясали гърди.

- Зная какво искаш – рече морската вещица, - но правиш голяма глупост! Въпреки това ще стане както искаш, защото това ще ти донесе нещастие, хубава ми принцеске. Горещо желаеш да изчезне рибената ти опашка и вместо нея да се сдобиеш с два израстъка, с които да ходиш като хората, за да се влюби в теб младата принцеса и да получиш и нея, и безсмъртна душа! – изсмя се вещицата толкова високо и злобно, че жабата и змиите изпопадаха на земята и се завъргаляха по нея. – Идваш тъкмо навреме – рече вещицата – утре, след изгрев слънце, нямаше да мога да ти помогна, преди да измине цяла една година. Сега ще ти направя една отвара и с нея, преди слънцето да изгрее, ще доплуваш до сушата, ще седнеш на брега и ще я изпиеш, тогава опашката ти ще се раздвои и ще се изостри в това, което хората наричат красиви крака, но ще изпиташ болка, като че ли остра сабя преминава през теб. Всички, които те видят, ще казват, че си най-красивото човешко същество, което някога са виждали. Походката ти ще си остане лека, никоя танцьорка няма да може да се движи с такава лекота като теб, но всяка крачка, която правиш, ще е като че ли стъпваш на остри ножове, така че ще тече кръв. Ако искаш да понесеш всичко това, ще ти помогна!
- Да! – отговори малката русалка с треперещ глас, като мислеше за принцесата и за
безсмъртието на душата си.
- Но помни – рече вещицата, - че един път получила човешка фигура, никога повече не можеш да станеш русалка! Никога вече няма да можеш да се спускаш през водата при сестрите си и в двореца на баща си, а ако не спечелиш любовта на принцесата, така че заради теб да забрави баща и майка, само ти да си в мислите й, да се откаже от всички принцове и да е готова да заживее с теб, тогава няма да получиш безсмъртна душа! На първата сутрин, след като тя се омъжи за принц, сърцето ти ще се пръсне и ще станеш пяна по водата.
- Добре – каза малката русалка и пребледня като смъртта.
- На мен също трябва да платиш! – рече вещицата. – И не болката е това, което искам. Имаш най-красивия глас от всички тук, на дъното на морето, с него си мислиш, че можеш да я омаеш. Но този глас ще го дадеш на мен. Най-хубавото, което притежаваш, го искам за скъпоценната ми отвара! От собствената си кръв ще трябва да жертвам, за да получи тя такава острота, като двуостър меч!
- Но като ми вземеш гласа – рече малката русалка, - какво ще ми остане?
- Хубавата ти фигура – каза вещицата, - грациозната ти походка и говорещите ти очи, с тях лесно ще плениш женското сърце. Е, изчезна ли ти смелостта! Я си покажи езичето да го отрежа, за заплащане на вълшебната отвара, която ще ти дам!
- Добре! – каза малката русалка и вещицата сложи котела, за да вари магическата отвара. – Чистотата е хубаво нещо – рече тя и забърса съда със змии, които бе вързала на възел; после се одра по гърдите и остави черната си кръв да капе в котела; парата се издигаше в най-причудливи фигури, които всяваха страх и ужас. От време на време вещицата хвърляше нови неща в котела и когато течността в него завря, та доби изражение като на плачещ крокодил. Най-сетне отварата бе готова, на вид бе бистра като вода.
- Ето ти я! – каза вещицата, отряза езика на малката русалка и тя стана няма, не можеше нито да пее, нито да говори.

- Ако полипите искат да те сграбчат на връщане през гората ми – рече вещицата, - хвърли една-единствена капчица от отварата върху им и техните ръце и пръсти ще се пръснат на хиляди парченца!
Но не стана нужда, тъй като полипите се отдръпнаха уплашени от малката русалка, като видяха искрящата напитка, която светеше в ръката, като да беше блестяща звезда. Така тя премина бързо през гората, мочурището и буйните водовъртежи. Съзря бащиния си дворец; светлините в голямата танцова зала бяха угасени; изглежда всички спяха и тя не посмя да им се обади, сега тя беше няма и щеше да ги напусне завинаги. Като че сърцето й щеше да се пръсне от мъка. Промъкна се в градината, взе по едно цвете от всяка цветна леха на сестрите си, изпрати с пръст хиляди целувки към двореца и се издигна нагоре през тъмносиньото море.
Слънцето все още не беше изгряло, когато тя видя двореца на принцесата и се изкачи по великолепните мраморни стълби. Месечината светеше много ясно. Малката русалка изпи изгарящото остро на вкус питие и като че ли двуостър меч премина през нежното й тяло, при което тя изгуби съзнание и падна като мъртва. Когато слънцето огря морската шир, тя се събуди и почувства остра болка, но над нея стоеше красивата млада принцеса, която бе впила катраненочерните си очи в нея, така че русалката наведе своите и видя, че рибената й опашка бе изчезнала и че вместо опашка имаше най-красивите бели крачета, които една девойка можеше да има; русалката бе напълно гола, затова се загърна в буйната си дълга коса. Принцесата попита коя е и как бе попаднала тук, русалката я погледна мило и все пак много тъжно с тъмносините си очи, да отговори тя, разбира се, не можеше. Принцесата взе русалката за ръка и я отведе в двореца. При всяка крачка, както вещицата й бе казала предварително, тя стъпваше като че ли по пронизващи шила и остри ножове, но го понасяше с лекота; хваната за ръката на принцесата, тя се изправи, ефирна като мехурче, и принцесата, както и всички наоколо се учудиха на леката й, грациозна походка.
Облякоха я в скъпи дрехи от коприна и муселин, в двореца тя бе най-красивата от всички, но бе няма, не можеше нито да пее, нито да говори. Хубави робини в коприна и злато се появиха и запяха пред принцесата и кралските й родители; песните бяха една от друга по-хубави, принцесата ръкопляскаше и се усмихваше на малката русалка, но малката русалка се натъжи, защото знаеше, че самата тя бе пяла много по-красиво. Помисли си: “Ох, да можеше да узнае, че за да дойда при нея съм дала гласа си во веки веков!”
Робините танцуваха грациозни, изящни танци под звуците на чудно хубава музика, малката русалка вдигна красивите си бели ръце, повдигна се на пръсти и се понесе по пода, танцувайки така, както никой дотогава не бе танцувал; с всяко движение красотата й ставаше все по-очевидна, а очите й говореха по-убедително на душата, отколкото песента на робините.

Всички бяха възхитени, особено принцесата, каято нарече малката русалка “моето малко намерениче”, а тя танцуваше още и още, въпреки че всеки път, когато краката й докоснеха земята, беше като че ли стъпва по остри ножове. Принцесата й каза, че ще остане при нея завинаги и разреши на малката русалка да спи пред вратата й на кадифена възглавница.
Принцесата и малката русалка яздеха през ухаещи гори, зелените клони шибаха малката русалка по раменете, а птичките пееха иззад свежите листа. Тя се катереше с принцесата по високите планини и въпреки че нежните й крака кървяха, така че всички можеха да ги видят, тя приемаше това с усмивка и следваше принцесата, докато двете видеха облаците да плуват долу под тях, като да бяха ято птици, които отлитаха към незнайни страни. Вкъщи, в двореца на принцесата, вечер, когато останалите спяха, малката русалка излизаше по широката мраморна стълба, охлаждаше пламналите си крака в студената морска вода и си мислеше за онези долу, в гълбините.
Една нощ пристигнаха сестрите й, хванати за ръка, те плуваха по водата и нееха много тъжно, тя им махна с ръка и те я познаха и й разказаха колко много е опечалила всички. Оттогава те я посещаваха всяка нощ, а една нощ тя видя, много далеч, старата си баба, която вече много години не беше излизала на повърхността, и морския цар, с корона на главата. Те протягаха към нея ръце, но не смееха да дойдат толкова близо до сушата, колкото сестрите.
Ден след ден малката русалка ставаше по-мила на пренцесата, принцесата я обичаше, както се обича добро и скъпо дете, но да свърже живота си с нея, за това и не помисляше, а малката русалка трябваше да заживее с принцесата като влюбени, иначе нямаше да получи безсмъртна душа. На сутринта след сватбата на принцесата, малката русалка щеше да стане на морска пяна.
- Не ме ли обичаш повече от всички други? – като че ли казваха очите на малката русалка, когато принцесата я прегръщаше и цечуваше по красивото чело.
- Да, ти си ми най-скъпа – казваше принцесата, - защото имаш най-добро сърце от всички, ти си ми най-предана, но има един младеж, когото някога видях и когото едва ли отново ще намеря. Бях на един кораб, който потъна, вълните ме изхвърлиха край един свещен храм, където служеха много младежи; най-младият, който ме намери на брега и спаси живота ми, успях да видя само два пъти; той е единствения, когото мога да обичам на този свят, но ти почти изместваш облика му в душата ми; този младеж принадлежи на свещения храм и затова щастливата ми съдба е изпратила теб, ние никога няма да се разделим!
“Ах, тя дори не знае, че аз спасих живота й! – помисли си малката русалка. – Аз я пренесох през вълните до гората, където е храмът, аз седях зад пяната и гледах дали няма да дойдат хора. Видях и младежът, когото тя обича повече от мен – и малката русалка въздъхна дълбоко, да плаче тя не можеше. – Тя каза, че момчето принадлежи на свещения храм и никога няма да излезне от там, те никога няма да се срещнат, а аз съм при нея, виждам я всеки ден, ще се грижа за нея, ще я обичам, ще й отдам живота си!”
Говореше се обаче, че принцесата ще се омъжва за хубавия син на краля на съседното кралство, затова се стягаше такъв великолепен кораб. Официално сигурно се казваше, че принцесата пътува, за да разгледа земите на съседното кралство, но всъщност тя пътуваше, за да види сина на съседния крал и щеше да я следва голяма свита; малката русалка обаче клатеше глава и се смееше; тя познаваше мислите на принцесата по-добре от всички останали.

- Трябва да пътувам! – беше й казала принцесата. – Трябва да видя красивия принц, родителите ми настояват, но да ме насилят да му стана невяста, това не искат! Аз не мога да се влюбя в него! Той не прилича на  младежа от храма. Ако някога трябва да заживея с някого, това по-скоро ще си ти, нямото ми намерениче с говорещите очи! – И принцесата целуна русалката по червената уста, поигра си с дългата й коса и сложи глава до сърцето й, така че сърцето на малката русалка се размечта за човешко щастие и безсмъртна душа.
- Да не се страхуваш от морето, нямото ми дете! – каза принцесата, когато се качиха на великолепния кораб, който щеше да ги закара до земите на съседното кралство; и тя разказа на малката русалка за бури и затишие, за чудновати риби в гълбините и какво е видял там водолазът, а русалката се усмихваше на разказа й, тя познаваше морското дъно по-добре от всеки друг.
В лунната нощ, когато всички бяха заспали освен кормчията, който стоеше до щурвала, малката русалка седна до борда на кораба, загледа се надолу през прозрачната вода и й се стори, че вижда бащиния си дворец, на чийто връх стоеше старата баба със сребърната корона на главата и се взираше през буйните течения към кила на кораба. Сестрите й се показаха над водата, гледаха я печално и извиваха белите си ръце, тя им махна, усмихна се и искаше да каже, че всичко върви много добре и щастливо, но се приближи един юнга и сестрите се гмурнаха. Той остана с впечатлението, че бялото, което бе видял, е пяна по водата.
На сутринта корабът влезе в пристанището на прекрасната столица на съседното кралство. Всички камбани биеха, от високите кули свиреха с тромбони, а войниците стояха с развети знамена и блестящи щикове. Всеки ден имаше празненство. Балове и приеми следваха един след друг, а принца на съседното кралство още не се бе появил. Казваха, че се учи далеч, в свещен храм, там усвоява всички кралски добродетели. Най-накрая той пристигна.
Малката русалка беше много нетърпелива да види красотата му и трябваше да му отдаде заслуженото, по-красив мъж тя не бе виждала.
- Но това си ти – каза пренцесата, - ти, който ме спаси, когато лежах на брега като труп! – и тя се притисна в обятията на красивия принц. – О, колко съм щастлива! – каза принцесата на малката русалка. – Най-хубавото, това, за което не можех да мечтая, се сбъдна. Ти ще се радваш на моето щастие, защото ме обичаш повече от всички други!
Малката русалка целуна ръката й, а чувстваше като че ли сърцето й щеше да се пръсне. Утрото след сватбата на принцесата с принца щеше да причини смъртта й и превръщането й в морска пяна. Всички камбани биеха, глашатаите яздеха из улиците и съобщаваха за годежа. По всички олтари гореше ароматно масло в скъпи сребърни лампи. Свещениците размахваха кадилници, а младоженецът и младоженката си подадоха ръка и получиха благословията на епископа. Малката русалка стоеше в коприна и злато и държеше шлейфа на булката, но ушите й не чуваха празничната музика, очите й не виждаха свещената церемония, тя мислеше за нощта на смъртта, за всичко, което бе изгубила на този свят.

Още същата вечер младоженците се качиха на кораба, оръдията стреляха, знамената се вееха, а в средата на кораба бе издигната кралска палатка от злато и пурпур, с прекрасни постелки, там щяха да спят новобрачните в тихата хладна нощ.
Платната се издуха на вятъра и корабът се понесе леко и без много клатушкане по спокойното море.
Когато се стъмни, запалиха шарени фенери и моряците затанцуваха весели танци по палубата. Малката русалка си спомни как бе излязла за пръв път на повърхността на морето и бе видяла същото великолепие и радост, и се понесе във вихъра на танца, леко и плавно, както лястовичката се носи, когато я преследват, и всички я аплодираха с възхищение. Никога не бе танцувала толкова хубаво; в нежните й крака нещо режеше като че ли с остри ножове, но тя нищо не чувстваше; още по-болезнено режеше в сърцето й. Тя знаеше, че това е последната вечер, през която вижда принцесата, заради която бе напуснала род и дом, дала бе красивия си глас и заради която ежедневно изпитваше безкрайна болка, без дори принцесата да си го помисли. Това бе последната нощ, през която щеше да вдишва същия въздух като нея, да види дълбокото море и звездносиньото небе;вечна нощ без мисли и мечти я очакваше, нея, която нито имаше душа, нито можеше да я спечели. А радостта и веселието на кораба траяха до късно след полунощ, тя се смя и танцува с мисълта за смъртта в душата си. Принцесата целуна красивия си съпруг, той си поигра с нейната красива коса и ръка за ръка те се оттеглиха за почивка във великолепната палатка.
На кораба настъпи спокойствие и тишина, само кормчията стоеше до щурвала, малката русалка облегна на борда белите си ръце и потърси на изток пурпура на зората, тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Изведнъж тя видя сестрите си да се издигат на повърхността на морето, бледи като нея; дългите им разкошни коси обаче не се развяваха на вятъра, те бяха отрязани.
- Дадохме ги на вещицата, за да ни помогне да не умреш! Та ни даде един нож, ето го! Виждаш ли колко е остър? Преди изгрев слънце трябва да го забиеш в сърцето на принцесата и когато топлата й кръв опръска краката ти, те ще се сраснат в рибена опашка и ти отново ще станеш русалка, ще можеш да се гмурнеш във водата при нас и да изживееш своите триста години преди да станеш на мъртва, солена морска пяна. Побързай! Или тя трябва да умре, или ти, преди слънцето да изгрее! Старата ни баба е толкова опечалена, че бялата й коса опада, както нашата падна под ножицата на вещицата. Убий принцесата и си идвай! Побързай, виждаш ли онази червена ивица по небето? След няколко минути слънцето изгрява и тогава ти трябва да умреш! – те издадоха една особено дълбока въздишка и потънаха във вълните.
Малката русалка отдръпна пурпурната завеса пред палатката и видя красивия принц да спи с глава върху гърдите на принцесата. Русалката се наведе, целуна пренцесата по красивото чело, погледна небето, където зората се червенееше все повече и повече, погледна острия нож и впи отново очите си в пренцесата, която насън промълви името на принца, само той бе в мислите и сънищата й. Ножът в ръката на малката русалка потрепери, но тя го хвърли далеч във вълните, те блеснаха в червено там, кътето той падна, изглеждаше, като че ли от водата се вдигнаха пръски от кръв. Още веднъж погледна тя принцесата с почти безжизнени очи, хвърли се от кораба в морето и почувства как тялото й се превърна в пяна.

Слънцето се издигна над морската шир, лъчите му паднаха много мило и топло по мъртвостудената пяна, но малката русалка не почувства смъртта, тя виждаше ясното слънце, а горе над нея се носеха стотици прозрачни, хубави създания; тя можеше да види през тях и белите платна на кораба, и червените облаци по небето, гласовете им бяха мелодия, толкова възвишена, че никое човешко ухо не можеше да я чуе, както и никое земно око не можеше да ги види; без крила се носеха те от собствената си лекота из въздуха. Малката русалка видя, че има тяло като техните, то се издигаше все повече и повече от пяната.
- При кого идвам? – попита тя и гласът й прозвуча като на останалите същества, толкова одухотворен че никоя земна музика не може да го предаде.
- При дъщерите на въздуха! – отговориха останалите. – Русалката няма безсмъртна душа и никога не може да има, освен ако не спечели любовта на човек! Вечното й съществуване зависи от чужди сили. И дъщерите на въздуха нямат вечна душа, но могат да я получат чрез добри дела. Ние летим до топлите страни, където спареният, заразен с чума въздух убива хора; там подухваме за да се охлади. Разнасяме из въздуха аромата на цветята и изпращаме свежест и лечение. Когато триста години сме се старали да правим добро колкото можем, тогава ще получим безсмъртни души и ще вземем участие във вечното щастие на хората. Ти, клетата малка русалка, с цялата си душа си се стремила към същото като нас, страдала си и си се мъчила, и си се издигнала до света на въздушните духове, сега можеш сама, чрез добри дела, да спечелиш безсмъртна душа след триста години.
Малката русалка повдигна прозрачните си ръце към божието слънце и за пръв път заплака. На кораба отново имаше шум и движение, тя видя, че принцесата, заедно с красивия си съпруг я търси, те гледаха тъжно бълбукащата пяна, като че знаеха, че се бе хвърлила във вълните. Невидимо целуна тя пренцесата по челото, усмихна се на принца и се издигна заедно с останалите деца на въздуха върху розовия облак, който плаваше в небето.
- След триста години ще можем да полетим така в царството небесно!
- И преди това можем да влезем там! – прошепна някой. – Невидими, ние летим в къщите на хората, където има деца, и когато срещнем добро дете, което носи на родителите си радост и заслужава тяхната любов, Господ скъсява пробния ни срок. Детето не знае, че летим през стаята, и когато ние от радост му се усмихнем, отнема се една година от тристате, но ако видим някое непослушно и лошо дете, тогава плачем от мъка и за всяка ълза се прибавя към срока ни по един ден!

Край