Наистина ли си отива лятото?

Наистина ли? Лятото ме гледаше.

С очите си отново ме целуваше.

А вятърът се блъскаше във роклята,

Вий идвате с лица от звук - обичам

лицата ви - живота ви голям!

Приемам ви и смело ви изричам -

не искам в този свят да бъда сам!

Нека го примамва океана

със безкрайността на синевата.

Като нещо скъпо, обещано

облакът се връща на земята

Не вали. Престана с класовете

облака да разговаря.

Мъдри и не мъдри, отстъпете,

посрещнете моя брат, жетваря.

Изпълнени със прости истини,

вървяхме в първите зари,

жените - малко по-замислени,

мъжете - много по-добри.

Щастливи са родените за тебе,

революцийо, и нека са щастливи!

За щастието на човека трябва

сега да се живее на земята...

В малкото казино до морето,

до морето в малкото казино

идваха моряци отдалече,

за да пият свойта чаша вино.

Реката свети, после потъмнява.

Реката има ласкава ръка.

И отминава, и не отминава -

навсякъде и винаги река.

Умра ли, къщата ще стане пуста,

умра ли, къщата ще стане няма

и ще извика мама, ще почувства,

че ме няма.

Навярно мойте пръсти са студени,

но аз не мога вече да ги стопля.

Когато се събудя, ще си вече

заминала... Когато се събудя,

Земята го прибра и гроб му стана.

А тука го родиха на тревата

две борчета - два сини ятагана.

И моят вик: - Къде е Караджата?

Изстрелът в нощта, която пада,

се уплашва, дълго не звучи.

И беглецът спира, бавно ляга

по колене, после по очи.