Ний тръгнахме - изпратени от чайки

с неуморими празнични крила...

Целувката на нежните ни майки -

как свети тя по нашите чела.

Когато ний забързани вървиме

по улиците с близки имена

едно прекрасно и човешко име

блести с неразрушима светлина.

Ще отблъсна сутринта

със най-добрата яхта.

И под дебелите платна

ще съм на първа вахта.

Измислица ли е морето?

И щастието ли? Не вярвайте!

Не вярвайте на капитаните,

които го продадоха!

Улицата ме изпълни с гласовете си

Къщата със тишината си.

С покриви,

прозорци

Ти измръзнал, ти изтропал,

ти приведен беден кон,

как живееш ти без топъл

панталон - и без балтон?

Аз съм целият в твоето начало

обещало ти щедро света -

в окриленото - твоето тяло

тъй далече сега от смъртта.

Острова - на залива закрила,

строга и любовна светлина.

Не скалите - неговата сила -

вашите човешки имена.

Листата капеха в червено озарени.

На "Морска" - улица с печално реноме,

ти спря до мене и над мене - срещу мене -

сърцето ми преряза с рязко "Не".

Там далеч, далеч в Бургас,

там - в самия пясък,

пролетен се виждам аз

и в дъждовен блясък.

На "Морска" пак под бившите дървета

изплащам тоя риск - да съм поет.

Как плачеш ти - жената на поета -

със стерео-сълзи в един без пет.

Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас.

В единственият залив пак е есен.

Тук изумен откриваш своя глас

и в своя глас солен - печал и песен.