Мъчен бе животът ти със мене.

Той като на другите не бе.

Бе самоотричане, мъчение,

грапав път под палещо небе.

Достатъчно ме водиш по земята

във всяка крачка, вечно, нощ и ден,

достатъчно и в стъпката, която

без теб не сторил бих с нозе сакати,

Или пък в миналите нощи.

Да, аз ги помня до една.

А може би, и те - мен още,

щом пак се връщат...Но - в съня.

От спомени не ме ревнувай!

Не ме ревнувай от жени,

които, и да съществуват,

са вече в миналите дни.

Какъв висок, какъв красив! Посегнал

да стигне слънце и небе-кубе!

Не покрив - връх! Отвън ли го погледнеш,

да ахнеш. Не човеци земни - в него

Разбягаха се всичките илюзии.

Изметоха се всичките фантазии.

Потънаха във миши дупки "музите"

и тъй им поувяхнаха съблазните.

Зарад една жена намразих

навеки всичките жени.

Не бой се, ти не си онази.

Тя вече в свойте старини

Как става тъй, че почваме с любов,

за да преминем после към омраза

и нишките най-нежни в тел желязна

да навъртим в задушващо кълбо?

До покрив вдигаме къщя.

На покрив - риза бяла, мокра.

От пот...А бедната душа

се носи по света без покрив.

Ела до мен с целувката безкрайна

на наште две обречени тела!

Ела! Като магия! Като тайна!

Ела, като безсмъртие ела!

Била ли си вярна към мен? Мисля - да.

Не - мисля. Почти съм уверен.

Аз бях ли ти верен? Май не, за беда.

Тежат ми две-три изневери.

И вървим ние с теб - два обречени двойника -

две тела, две души в туй човешко кълбо.

И в човешката степ търсим двата разковника,

двете сладки лъжи с едно име "любов".