Аз съм скулптора и става злато

глината във моите ръце.

Всеки като зима или лято

ми донесе своето лице.

Идваха при мене мълчаливо

старци и младежи, и деца.

Идваха с лица и настойчиво

искаха по-хубави лица.

Щедростта ми беше справедлива

и не беше глупава мълва.

Правех за една черта красива

по-красива цялата глава.

И съдбата беше много лека -

лека лодка в моите ръце.

Докато дойде в дома човека

с пустото откраднато лице.

И във изгрева с блясъци морави

той смути мойта силна ръка:

- Направете лицето ми, моля ви! -

Ах, лицето ви! Точно така!

А помня върху градската ни сцена

го гледахме с усмивка озарена

в Ромео с роза, в Карлос със рапира

и плачехме, когато той умира...

Възкръсваше ли, хвърляхме цветя,

а бяхме много бедни за цветя

и в стихналата зала като слепи

с ликуващи очи и пълни шепи

разграбвахме, горещи, жадни, диви,

лицето му и ставахме красиви.

И свършваше ли всичко, заслепени

и възхитени, и опиянени,

се блъскахме в широката врата

като щастливи някакви разбойници

и бавно ни превръщаше нощта

в щастливи или страдащи любовници.

А той във свойта задкулисна клетка

захвърляше разкошната наметка

и с нервни пръсти вдигаше отново

на свойте къдри сивото олово.

Докато с безпределна яснота

в една зора, събудила света,

когато ярко слънцето червено

изгряваше като новородено -

едно голямо, страшно огледало

му отрази лицето, жалко-бяло...

Той в него като в стъпкано огнище

потърси болка, не намери нищо.

Целуна само малката ръка

на портиерката с очи засветили

и тръгна с треперящите крака

на всички детронирани владетели.

И във изгрева с блясъци морави

той смути мойта силна ръка:

- Направете лицето ми, моля ви! -

Ах, лицето ви? Точно така!

Той остана и строго зачака.

Беше странно и страшно това.

Беше страшно, дори се разплака

една каменна детска глава.

Аз изтръпнах, попитах къде е

вашето истинско, живо лице?

И не знаех дали той се смее,

или плаче, отпуснал ръце.

Питах тихо, а после безумно

закрещях и заблъсках стени.

И тогава се втурнаха шумно

много хора, мъже и жени.

Всеки върна по-кротко от птица

най-красивата своя черта

и от камъка мойта десница

едно живо лице очерта...

Заблестя във добрата усмивка

вдъхновената горда уста.

С катедрално красива извивка

се издигна челото в нощта.

И лицето му стана така, че

би могло да говори дори,

да се смее, да вика, да плаче,

да угасва и пак да гори.