В бургаските покрайнини, където са тръстиките

посочени от вятъра, във къщата единствена

баща ми се завръща и престава майка ми

да се страхува - както винаги - от залеза.

В прозорците се утаява бавно залеза.

Червената му тишина изпълва стаята.

Баща ми се усмихва и изправя до прозореца.

Дърветата отсреща са добрите му приятели.

Под свойта Богородица присяда майка ми.

И двамата са хубави - по-хубави от всякога.

Навярно от годините... Не само от годините

лицата им - особено в очите - си приличаха.

И тъмно е... Сестра ми се завръща от училище.

Изпълва огледалото и гребена разсеяно

потъва във косите й... Косите й засветиха -

отблясъка им ляга по лицата на заспалите.

И брат ми се завръща... Само аз съм някъде.

Неумолимо някъде, но моето присъствие

е винаги във въздуха и съществува в техните

движения и сънища,

усмивки и мълчание...

Най-близките ми - целия съм в светлите им

погледи-

по-истински от мойто отражение в прозорците

на влаковете и огледалата на хотелите...

Ах, някога, когато се погледна в огледалото

и не позная себе си, ще се завърна сигурно

в бургаските покрайнини, във къщата единствена,

при хората единствени... И ще намеря себе си

във погледа на майка си... Ще се усмихна

и хубавите имена на моите приятели

подобно гларуси ще се заблъскат във прозореца.

И вярвайте - разсъмването ще е много хубаво.

Ще ме повикат първи майка ми и слънцето.

Ще се събудя с детското предчувствие за щастие.

Внезапното изтръпване на тялото ми мургаво

ще ми напомни за морето... И внезапно къщата

единствена - със хората наистина единствени

ще ми омръзне дяволски, ще се отдръпне някъде...

Морето ще нахлуе във душата ми... И с някакво

сподавено безумие ще оседлая коня си.

Отново ще се впусна във великото пътуване

към щастие и слава, и усмивки, и приятели -

пътуване, единствено достойно за достойните

и истински мъже.