Жени, вий идвахте срещу ми!

Как стъпвахте! Аз бях готов!

Готов бях за живота и думи -

узрял за вашата любов...

Срещу ми - с някакво метежно

мълчание, с камбанен звън...

Как страшно светеха - и нежно -

гърдите ви от сол и сън!

Как остро в гърлото ми - мощно -

трептеше крехкият ви смях!

Със всяка фибра - денонощно

ви любех, страдах и живях!

И бягах аз в нощта, разбила

лицата ви - но всеки дъжд

ви блъскаше със страшна сила

в живота ми на странстващ

мъж!

Обичам ви - и в нощи тъмни,

и в светли дни, обичам аз

ръцете ви, бедрата стръмни -

тревистия ви тъмен глас!

Докрай - през всичките сезони

и възрасти... Ах, как блестят

коремите ви - златни брони

срещу самата моя смърт!

И всичко - дрехи, нокти, бреме,

прически, накити и срам,

и страх, и смелост - дълго време

съм бил моряк, войник и сам!

О, страшен мъжки свят - и силен!

Казармен, униформен свят!

Метален, стъклен и мастилен...

Умирам аз без вкус и цвят

и викам яростно - спаси ме!

И вий - коя? Не помня аз!

Приемахте вий мойто име

във своя милосърден глас!

И моя страх... За да изтрая,

вий бяхте и вода, и хляб!

Мълчете - всичко ще призная -

аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -

мъж винаги... Благодаря ви

за всяка милост и живот!

Живейте вий! Бъдете здрави!

И хубави... Вървете вий

докрай през всичките сезони

и възрасти... И да блестят

коремите ви - златни брони

срещу смъртта на този свят!

Жени, вий идвате срещу ми!

Как стъпвате! Не съм готов...

Забравям всичките си думи

и онемявам от

любов!