МАЛКОТО МОМЧЕ на инженера.

Ние всички много го обичахме.

Трогваше ни кротостта, с която

малкия си гълташе лекарствата.

Гълташе ги много настойчиво,

сигурно за да зарадва майка си.

Предпазливо - да не го изпусне -

казваше си името понякога...

Малкия не знаеше езика ни.

Значи ли това, че не говореше?

Птиците мълчаха на прозореца -

слушаха го с много уважение.

Никога не беше ни обидило.

Никога не беше ни излъгало.

Учеше се да обича,

да говори,

да се смее -

правеше го най-добре от всички.

Снощи го видяхме на балкона

в светлината ярка на прозореца.

Как се казва, го попита някой -

и детето си изрече името.

Много предпазливо го изрече,

а се пръсна името на плочите.

Плочите отекнаха метално-

ние всички в тъмното заплакахме.

Много го обичахме - какво, че

никога почти не го разбирахме.

Майка му разравяше земята,

но земята кротко я отблъскваше.

Малкия - понякога си мисля -

не прилича сигурно на мъртвите.

Сигурно веднага ще напусне

мъртвото им скучно всекидневие.

Ще избяга - просто ще се скрие,

както тук се криеше под масата.

Ще намери своите фенери

във очите на добрите бръмбари.

Ще преплува весело водите,

корените ще прескача весело.

Аз не зная колко ще пътува.

Зная, че отново ще се върне.

Ще засвети в погледа на майка си.

После - ще узрее във ръцете й.

И отново ще обича,

ще говори,

ще се смее -

ще го прави най-добре от всички.

После ще излезе на балкона

в светлината ярка на прозореца.

Как се казва, ще го пита някой -

и детето ще си каже името.

Много предпазливо ще го каже

и отгоре ще ни гледа весело.

Ще ни бърка може би с дърветата -

ние всички тихо ще се смееме.