В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

    Дъждът ще ми предложи крехкото си

    рамо, ще го прегърна аз - с пет стъпки

    само ще падна в ужасената ти памет,

    тя - моя ненадеен мавзолей.

Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз слушам

    как убеждаваш древната си съвест.

    (Ти имаш опит, стар, печален опит).

    Повтаряш й, че всъщност аз съм жив...

    И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния

    живот на жив... Ще ме гримираш - ти,

    скръбен, непохватен козметик, - ще ме

    рисуваш от буквар в буквар и съхраняваш

    в глухия си вик.

Как ще признаеш, че си ме ревнувал?

    И на какъв език - че с тъмен страх си

    гледал с ужас как те изоставям?

    Ще казваш, че си ме спасил - и ще си прав.

    Ще казваш, че съм твой и че съм жив...

    А аз ще бъда мъртъв, мъртъв, мъртъв -

    по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец.

Ще ме убиеш ти, но дотогава аз ще празнувам

    странния си празник от поглед в поглед

    и от град във град. Безумен - сред

    големия площад, - аз ще целувам твоя смях,

    облечен в червена рокля и седефен страх...

    Ще те изричам, без да се страхувам

    по всички стъпала на моя глас.

    В среднощния бюфет на зимна гара

аз ще целувам острия ти профил на смъртно

    уморен и на заспал. И ще усещам тежката ти

    власт, любов и скръб, и жал...

    Ще предизвиквам - и без да искам ще те

    наранявам, аз - малък и жесток, но ти

    ще слушаш. Ще ме щадиш, дори ще ми се радваш,

    до оня странен и далечен миг, във който

    ти ще почувстваш как ти се изплъзвам.

    И как оставаш сам...

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

    В една дъждовна, глуха нощ ще ме обсебиш

    докрай във ужасената си памет,

    ще ме поемеш ти от оня люспест,

    дъждовен и бургаски тротоар.