Когато си отново над морето - и когато

от дъното му се надигне някаква дълбока,

космическа въздишка - и внезапно Скока

изпълни тялото си с тежкото си лято,

скочи - водата ще отнеме тежестта му.

Последвай устрема - замаха на ръцете си,

и чувството, секунда може би, че си крилете

на птица - да вибрира в острото ти рамо.

Очи, във взрива на мехурите разтваряй.

И пресечи със няколко измерени движения

и първото, и второто, и третото движение -

четвъртото е най-опасно - остро - не забравяй

-не си вода... Почти по-съвършено от водата

е тялото ти, голото, надолу устремено,

ще става все по-пълтно, по-опалово студено,

но ти не спирай скока си надолу, по средата.

Не вярвай на средата ти - на онова приятно

усещане за щастие - оранжево - тогава

ти превърни в стомана и най-малката си става,

защото никога не ще те видиме обратно.

Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.

А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.

Какво че въздуха... Че те изгаря пепелта му.

В морето ти си целия - на дъното му голо.

Замри - на въздуха си до последната частица.

И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни...

И с устремените си колене, гърди и длани

се изхвърли нагоре, по-нагоре - ти си птица.

...А въздуха - когато той те ослепи отново

и те приеме на живота си в горчивото изкуство -

ти съхрани завинаги внезапното си чувство,

че си в света - във всички ни и всичко, -

че си слово.