Когато вятъра притисне с хълбоците си водата, е тласъка-

началото на нейното движение. Безшумното движение на горната вода - по-точно плъзгане над

долната (а тя лети обратно) нараства и в дълбочина

И по-дълбоко, по-дълбоко, по-дълбоко тя усвоява

скоростта си до мига на първата пукнатина...

Вълната - зародиша й се изправя срещу въздуха.

И под небето - на хиляда километра започва тя да осезава

себе си, да се изгражда в скоростта си под небето,

по-здраво, по-зелено от стомана. И под небето - под

звездите с неизменните си корпуси, внезапно разрушавана се вдига тя, строи тя свойте мускули и в

косите й се надига фосфора на най-дълбоката вода.

Сама-между водата и небето-на деветдесетата минута,

след толкова прекрасни поражения, в часа-когато

прекосява фокуса на Лебеда, тя получава първата си

сянка, а сянката й подчертава тялото, което е...Не

е вода или небе-това е тя. И как прилича тя на себе

си. Неповторима и трагично концентрирана в посоката си към брега.

Преди да се изостри,да намери тя свойта съвършена геоме

трия,тя знае, че върха на скоростта й е някъде пред

нея и над нея... Тя помни още своето начало. Но тя

лети - лети тя и се готви за скока си в секундата, когато и вятъра ще падне - и нощта. Тогава тя внезапно нажежава върха си и под тая звънка плоча

на въздуха тя се издига рязка - прекрасна, заплашителна, сама.

Завършена открай, започва тя свойта фантастична

премиера. Дълбоко в нея скоростта живее, вълната

носи себе си - гласа си и от вика и въздуха трепери.

Сама-над всички свои псевдоними. И имена. Кой ще

узнае? Никой-как тя пресова всяка своя капка, във

името на своето единство. На своето движение - и

сила.

Зелена - а ъглите й нажежени. Високо над страха ми тя се

блъсна далече там пред мен, но ти не вярвай, че тя

умря завинаги - не вярвай. Кажи ми не усети ли как

нещо премина през лицата ни, как нещо - неназовимо

и прекрасно, - нещо, което никой никога не може да назове и умъртви, премина - и озари сърцето на деня.