Сънувах - как вървях във своя сън.

(Не падах аз и не летях), как крачех

през своя сън - внезапен и подобен

на някакъв огромен нощен град -

например - Лисабон... аз бях свободен,

и в тялото си бях - и в тоя въздух

с привкус на тропик - близък океан,

и в залез - по-величествен от айсберг.

Крайбрежен булевард... Да - в Лисабон!

Град, в който аз не съм бил в моя странен

живот на сън в Истанбул - сън в Бургас...

на сън - в самия сън тук в град Созопол...

...Тринайсти февруари... Нощ.

Тук в малък бар -

(бивш дом на мой приятел) стар приятел -

подарък от самия Бог... Стоеше Той

на стола си срещу ми - автентичен

като създаден в тоя миг - аз се усмихнах,

аз не сънувах. Буден бях - усещах,

че се докосвам до това прекрасно,

спасително, неизразимо нещо, което

съществува над живота и над съня -

единственото нещо, по-точно

истинската майка на нещата -

родилния й вик - дъга от болка

и тържество... Тук в тоя нощен бар

аз бях щастлив, бях буден, бях Достоен

за Лисабон...