I

Камъни, о, говорете! Мълвете ми, горди палати!
    Улици, дума кажете! Жив ли си, дух на града?
Да, всичко има дихание между стените свещени.
    О, вечен Рим! Само за мене все още мълчиш.

Разперил млад орел крила,
На лов поел,
Но в миг пронизва го стрела
И скършва устрема му смел.
Той пада посред миртова горичка,
Три дни се гърчи в болки там
И тръпне изнурен
Три дълги, дълги нощи;
Накрая той е изцелен
От животворния балсам
На вездесъщата Природа.
От храсталака се измъква,
Крила разтваря - ала, ах,
Къде е мощният размах?
С последни сили се издига
Над земята,
За плячка закопнял,
Но каца, премалял от скръб,
На камъните край реката;
Зарейва поглед в клонестия дъб,
В небесния простор
И сълзи пълнят гордия му взор.

Тогава посред миртовите гранки
Долита гълъб с гълъбица -
Те закачливо се поклащат
По пясъка златист покрай брега
И нежно гукат в хор,
Извиват сластно алени очи
И зърват горестната птица.
Гълъбът приплясва отзивчиво
До близкия шубрак, кокори се
Изискано-самодоволен:
"Ти страдаш! - бъбри той. -
Приятелю, главата горе!
Нима за щастие безбурно
Не ще намериш всичко тук?
Не те ли радват тези златни гранки,
Чиято сянка в зноя те разхлажда?
Нима не можеш сред лъчите
На залеза да опнеш гръд
Връз мекичкия мъх покрай потока?
Сред росни цветове ще бродиш ти,
Ще късаш до насита
Из горските гъстаци
Отбрани лакомства, ще квасиш
Гърло в ручея сребрист...
Приятелю! Умереност -
Това е истинското щастие!
С умереност навред ще си доволен!"
"О, колко мъдро! - промълвил орелът
И в себе си потънал мрачно. -
Ах, мъдрост! Ти говориш като гълъб!"

1771