...И някаква хайдушка птица.

И някакъв разпален залез.

И някаква внезапна песен,

Ведно със залеза дошла.

Върти се птицата, върти се.

И в радостта ми плаче жалост.

И в пролетта ми има есен.

Но светят птичите крила.

Те пак ме вдигат, пак ме носят

Над разлюлени буйни ниви

И над ожънати стърнища,

И над налети класове.

Сеитби, жътви, сенокоси.

Усмивки, мъртви или живи.

И залези като огнища.

И изгреви за векове...

И някаква хайдушка птица.

Лети нагоре. Аз — със нея!

Летя и пея, и тъгувам!

Летя и нося красота.

Носи се в полет ти! Носи се,

Земя, в която аз живея,

Земя, в която аз пътувам

От вечността към вечността.

Българио, безсмъртна моя,

Носи ме в пътя си всевечен,

Тъй както в своя път те нося

От люлката до гроба чак!

И във смъртта ще съм спокоен,

Ако, във твойта вечност вречен,

Безсмъртието ти докосна

И мъртъв, в теб възкръсна пак!