Небето се съблича със безмилостно

спокойствие...тъй нечовешки хубаво

се извисява ръстът му -

без никого

да унизи, за да изтъкне себе си...

(Какво по-недостъпно и по-нравствено?)

И с влака ний прелитаме през гарите,

по-чисти и по-празнични от спомени!

Под туй небе - не вярвай в пустотата му!-

тъй слепи са очите ни и устните!

И тъй печално-радостни внезапните

ми мисли... Да говоря ли за себе си?

Отново ли да лъжа?

Предизвиква ме

и плаши ме невинноста на думите...

Убива ме жестокото насилие

над думите... И няма ли наистина

аз да заслужа тяхното доверие?

Как стана туй ужасно престъпление?

И кой ще ме накаже? Стига повече

за себе си...По-близо до дърветата!

(Кой ще ми върне правото на славея

да пея за луната.) Виждам своето

мълчание в дърветата... Зелени са

до болка във очите ми дърветата!

А планината - в утрото - изваяна

от здраве... Как димят братоубийствено

усоите под дървените мостове!

Кръвта ми е населена със спомени.

По-близки и по-призрачни от гарите!

Върби. Под тях незримотото присъствие

на нечия ръка... И тия покриви,

тъй скромно адресирани към слънцето!

Пак ме обзема старото безумие -

под всички покриви, във всички влакове!

Във всички самолети едновременно!

Със всички стюардеси и без никоя!

Пак старото безумие... Понякога

мечтая за съдбата аз на въздуха!

Да тръгна подир въздуха и нека той,

смиреният, ме учи на поезия!

(Как да извая своето присъствие.)

Мълчете! Оставете ме със въздуха

във влака - в коридора до прозореца!

Тъй мое е небето - и на всички ви!

Щастливи ли сте? Аз летя към гарата

и тя сама по себе си е щастие!

Тъй голо и свободно е сърцето ми,

че тръгва по небето!

А насреща ми -

дърветата с разтворени обятия!