В един дом, но във две различни стаи

живеем. И понякога се случва

един за друг с теб нищо да не знаем.

Освен това, че вече сме си скучни.

В един дом с теб живеем. Но кафето,

което ми вариш, и хляба, който

ти давам аз, не са май всичко, дето

ни свързва в битието тъй спокойно.

Спокойно ли? Така си мислят само

онези, дето гледат ни отвънка.

Спокойно ли? Спокойното го няма.

Стената го дели, макар и тънка.

И колко е спокойно - ний си знаем.

И само нощем три деца ни сбират.

И тънката стена на двете стаи

изчезва помежду ни. И всемирът

насън ни сбира само във прегръдка,

ах, за която друг път време няма!

В един дом с теб живеем, но за глътка

любов - къде ти време! Ей ни двама

които нищичко един за друг не знаят!

Не сме ли всъщност две планети с тебе?

И тъжно обитавайки две стаи,

все ще се срещнем някога в безкрая,

оставяйки две шепи топла пепел.