Мислите ли, че е лесно да бъдеш мъж в днешно време? Той трябва и пари да изкарва, и да бъде опора, и да преуспява, и да се стреми, и да защитава, и да изгражда, и да бъде отговорен… И случайно нещо не е както трябва, веднага му се нахвърлят: „Ама ти си мъж все пак! Ти си длъжен да можеш това (да знаеш, да можеш, да виждаш, да слушаш, да разбираш и т.н.)!”

А ако той не умее всичко това, не знае или, пази боже, не иска, горкият - на момента ще го съсипем морално с цялата отровна мощ на сарказма си, презрението и оглушителната критика.

Ние безжалостно осъждаме неговите делови, мъжки, бащински качества, пришиваме му етикети и замечтано лелеем в съзнанието си розовия блян за митичния принц, отчасти приличащ на универсален войник и спасител на Вселената.

Така в нашето съзнание се закотвя недостижимият идеал за мъж, напомнящ едновременно Брад Пит и добродушния Шрек. И старателно сравняваме с него срещащите по пътя си мъже. Между другото много рядко мъжките екземпляри издържат на такова сравнение.

А замисляли ли сте се някога, мили жени, колко е тежка шапката на Мономах, която нашите мъже с общите усилия на общественото мнение са принудени да носят? А дали товарът от тези далечни от реалността и здравия смисъл изисквания, които предявяваме към тях, е по силите им?

Та те не са Шрекове и Супермени, те са обикновени Иван Ивановци, прозаични и с нищо особено неизпъкващи от общата маса на мъжкото население на планетата, несъвършени и нестремящите се към това. Но помислете си, именно в това е и тяхната прелест! В тяхното несъвършенство.

То ни дава възможност да се наслаждаваме на съзерцание на живата, истинска човешка натура, която е способна да се развива и променя заедно с нас, като се коригира под въздействието на живота и от нашето непосредствено дейно участие.

Хората са като глина – жив суров материал, който в ръцете на другия се превръща в нещо значимо. Именно по този начин ставаме сътворци в общото творение. „С какъвто се събереш, такъв ще станеш”, ”Либи либе с кусура му”, „Лоши сме си, ама наши сме си”, „Сама ръка и на Дунава не може да се измие” – това е народният израз за нашето тясно човешко взаимодействие и взаимно влияние.

За това, че ни заобикалят „не-мъже”, до някаква степен са виновни и „не-жените”, които замениха предишните нежни създания, изискващи защита и внимание.

Ние еднакво сме отговорни за изграждането си като личности и за своето общо движение напред. И за това, че мъжете не са това, което са били навремето, вината е в следствие на нашите собствени усилия. Не вярвате ли?

Да търсиш принца или да си го моделираш от това, което имаш на разположение?

А за какво ви е той, бленуваният принц? След като получите наготово породист екземпляр от заможен, умен и красив принц, бизнесмен, олигарх и т.н., най-вероятно, осланяйки се на древната женска традиция да променяте всичко наоколо по свой образ и подобие, ще започнете да си го „шлайфате”. Не заради нещо конкретно, а просто така, защото ние, жените, сме си такива.

И пукнатината в отношенията, която ще се опитате да замаскирате с някакви свои женски хитрости, уловки и машинации, ще се разрасне постепенно до размерите на пропаст.

Разбира се, всичко може да бъде и по друг начин, ако вие най-накрая изтриете от мозъка си снимката на Брад Пит и погледнете своя партньор с широко отворени очи, в които да прозират вашата любов и разбиране.

Но нима не може с такива очи да се гледа по принцип на всички мъже? Всеки от тях има своя потенциал, своето призвание и предназначение. И всички те жадуват да бъдат признати от нас.

На тях така им се иска някой да повярва в тях, да им внуши надежда за съвместно щастие, да ги обикне! Не заради дебелината на портфейла, не заради социалния им статус, а просто затова, че няма да намериш друг такъв по целия свят.

А принцът… За какво ви е?

С него ще имате толкова главоболия, той е толкова капризен, никога няма да бъде толкова щедър, колкото бедняка, отдаващ и последната си риза.

Навярно най-голямата мъдрост на жената се изразява в приемането на мъжа, който се намира до нея, като човек и личност.

Когато тя успява да разбере и обясни неговите страхове, неговото принудено бездействие, агресията и слабостите му. Когато тя се вглежда в корените на противоречията, които са толкова много в днешния живот и с които не може да се справи сам дори и най-силния мъж.

Някога мъжете са ги убивали в кръстоносни походи и войни, измъчвали са ги в затвори и лагери, лъгали са ги и са ги използвали. Но сред тях винаги са били и тези, които, неискайки да се слеят с болшинството, са движили напред историята и живота, тези, които намирали своята звезда и откривали своя Нов свят…

Изглежда, това са били мъжете, които са чакали вкъщи своите верни и вярващи в тях Изолди и Жулиети. И са преживели именно заради това! Може би следва да си спомним за тази велика женска мисия – да вдъхновяваш, да чакаш, да вярваш.

А готовите варианти на съдбата… Нима съществуват те в действителност? Не е ли по-добре да вземете свеж материал, девствен и чист като бяла дъска, и със съвместни усилия да нарисувате картината на общия си живот. Като направите това с този човек, когото щастието ви се е усмихнало да срещнете в живота си в ролята на мъж, приятел или любим.

Какви искаме да са всъщност нашите мъже?

Замислят ли се за това жените, докато прелистват дългия си списък от претенции към цялото мъжко население на планетата? Какво искат да постигнат и какво предлагат те в замяна? Любов, приятелство или регламентиран със задължения секс?

Струва ми се, че като намерим отговорите на тези въпроси вътре в себе си, ще престанем да тероризираме мъжете със своите изисквания и упреци, а просто ще започнем да ги обичаме и пазим. Все пак нищо друго не ни остава, ако искаме да продължим да живеем заедно на тази планета…Дааааа..... Ако се замисляме обаче, какви жени сме ние?!