Някога много отдавна, в Сините планини, където равното плодородно поле се срещало с вековните букови гори в подножието на планината, имало едно село на име Житово. Заможни били житовчани. Насред селото се издигала бяла черква, а резбите на нейния олтар дивели всичко живо с хубостта си. Влезе смирен богомолец, запали свещица и коленичи пред олтаря. Тогава потъва в дивната красота на една по-вълшебна Вселена. Виели се лозници и натежавали плодове, изваяни от по-тъмно дърво, а в средата се възправяла фигура на жена. Напетата й снага, гордо вдигнатата глава, пишната коса, сътворени от светло дърво сякаш събирала лъчите на слънцето. Десницата й била вдигната за благослов. Очите и усмивката на жената били някак по-стари, тъжни и мъдри.
Това е Светата Дева. Тук е от незапомнени времена. Никой не знае резбаря, живял в дълбока древност, но имал златни ръце – шепнел духовникът на развалнуваните миряни. Само много старите хора си спомнят една легенда от далечното минало.
Имало едно време в покрайнините на Житово окаян селски бедняк на име Дамян. Момъкът бил облечен в жалки дрипи и живеел в схлупена къщурка в самата букова гора. Бил сирак и никой не помнел, нито знаел кои са родителите му. Селяните сякаш не го били виждали като невръстно дете. Дамян бил грозен и уродлив. Снагата му - ниска и недоразвита, въпреки широките плещи и яките мускулести ръце. На раменете му имало гърбица. Главата на младежа била несъразмерно голяма и космата като на див звяр, а изпод рунтавите му вежди надничали малки тъмни очички. Малцина разбирали колко доброта и нежност се криели зад тази грозота. Децата замеряли момъа с камъни, а жените му се присмивали. По тлаки и седенки момите се задявали една с друга, че ще ги сватосат за Дамян и смятали това за много смешна шега. Да, жестоки са понякога хората.
Страшното било там, че младежът не разбирал нито колко е грозен, нито че е станал за подиграфка. Той живеел изолирано. Слагал примки и ловял диви животни. Освен това имал една златна дарба, която селските майстори безсрамно използвали. Хванел ли парче дърво, каквото и да издяла, сякаш оживявало и грейвало с ненадмината от нищо хубост. Сякаш добрият Господ решил да го възнагради за страданието от самотията и уродливостта. Хитрите майстори, щом получели поръчка за направа на резба от по-богати клиенти, отивали в гората и молели Дамян да изпълни заръката вместо тях. В замяна му давали по няколко самуна хляб, гюм с мляко или торбичка с брашънце, а прибирали шепа жълтици. Момъкът не разбирал, че го мамят, а и парите не го интересували. Това, което вълнувало душата му било самото сътворение. Топлела го радостта да вземе един груб къс дърво, да премахне излишните пластове и да грейне истинската, дълбоко скрита хубост на неговата сърцевина. Под грубите му възлести пръсти дървото пеело и светело като злато. Сякаш във вълшебен сън се раждали човешки лица и зверове, растения, звезди, слънца, демони и ангели – фигури по-истенски от реалността. Младежът бил господар на дървесината и майстор над майсторите.
Най-хубавата мома в село била Невена – Хадживелковата дъщеря. Когато вървяла по чаршията чирачетата изтървали и чупели стомните, запали по нея и ядели голям пердах. Благочестиви старци изтървали чибуците и парели пръстите си, а ергените забравяли по каква работа са тръгнали. Девойката знаела цената си и стъпвала гордо като кошута. Големите й черни очи греели весело и ранявали мъжките сърца. Чорбаджи Велко се гордеел с красивата си дъщеря, но искал да я омъжи рано-рано.
- Хубавата мома си е истинска беля. - Ще ми я грабне някой млад негодник – обичал да повтаря и сучел мустаци. Жена му се съгласявала с него, въпреки че жалела чедото си, дето толкова кратко ще помомува.
- Ще я оженя за Камен, крумовият син – отсякъл бащата.
- Недй така, мъжо, - замолила се майката. – Камен е левент и хубавец, но е непрокопсаник. Услажда му се вино и люта ракия. Задява се с бедни девици и ги оставя опозорени. Пиян е посягал да удари майка си. Невена ще тегли с такъв жених, не я зачерняй!
- Глупава си ти, жено! Млад е момъкът, ще поумнее. Като се събере с нашата хубавица, бързо ще забрави магариите. А тейко му има най-много ниви  и най-голямата къща. Стадата му чет нямат. Камен му е едничък. По имане ще стъпва Невенка, все злато и коприна ще носи – отсякъл Велко и жена му замлъкнала. Знаела, че думата си на две не ще скърши.
А Невена   хич и не подозирала каква тежка участ й се гласи. Тя водела хорото, пеела с пълен глас и радостно лудувала с дружките си. Веднъж решили да си направят венци от букови клонки и хукнали към гората. Стигнали до малката, схлупена колиба на Дамян. Видели го , че дялка резбован стол за храма и весело си подсвирква. Изведнъж замлъкнал. Малките му очички се впили в Невена. Онемял. Сякаш слънцето било слязло на семята и позлатявало всичко наоколо.
Закачливите девойчета забелязали как гледа хубавицата и прихнали. Палавата мома решила да си направи жесток майтап и рекла сериозно:
- Решила съм да взема за мъж човек, който е сръчен в ръцете и дялка дървото добре – сериозно казала тя. -  Такъв момък и от колибата палат ще направи и като царица ще ме гледа.
          Смаял се Дамян и се почувствал сякаш небето се разтворило над него и му разкрило Рая.
- Ти си не само красива, а и мъдра, любима! - прошепнал възторжено. – Ти успяваш да съзреш онова, което се крие зад грубата и грозна кора на дървото. Виждаш сърцевината, която е истински прекрасна. Ден и нощ ще работя и ще създам за теб море от красота, царице моя!
Невена смутено мълчала. Тя не била жесток човек и разбрала, че този път е прекалила с шегите си.
- Прости ми, майстор Дамяне! Глупаво момиче съм и припряно, шега си струвах. Само тати ще рече за кого да ме ожени. Не съм своеволна. – И момичето замълчало, и се зачервило от срам и неудобство.
С девойките винаги вървяла леля Върбинка. Жената била стара мома и родителите й плащали по някои грош да държи под око немирничките и да ги пази от бели. Върбинка видяла пламъка в малките очички на дърводелеца, от който уродливото му лице греело. Решила за негово добро да му даде един много суров урок.
- На Невенка може да се прости задявката, Дамяне! – рекла. - Защото е млада и глупава. Но ти не си нито сополиво хлапе, нито млад ерген.  Знаеш ли на какво прилича лицето ти? Питал ли си се защо селските гамени те замерват с камъни, а стариците се кръстят като те видят по пълнолуние. Грозотата не е грях, синко! Тя, като хубостта, е от Бога дадена. Грях е, обаче, да бъдеш слепец и да не можеш сам да разбереш колко пари чиниш.  Ще ти помогна да се събудиш от сладките сънища и да стъпиш на земята. Вземи това огледало и хубавичко се виж  в него.
Дамян никога през живота си не бил виждал собствения си лик. Надвесвал се понякога над вода, когато дебнел дивеча, но в горския полумрак съзирал само неясна сянка. От гърлото му се чул задавен стон. Момъкът гневно запокитил злощастното огледало на земята и го счупил на стотици късчета. После побягнал в шубраците… Върбинка уплашено се прекръстила.
- Господи, голямо зло сторих  – прошепнала   сподавено. – Да се счупи огледало е на голямо нещастие и страдание. Моля те, закриляй този клетник, защото ти си го създал такъв.
А Дамян бягал и багял в гъсталака.Тъмно отчаяние сковавало сърцето му. Пред очите му все се явявал уродливият лик, съзрян в огледалото. Като майстор и творец на красота, той ненавиждал и презирал всичко грозно и несъразмеримо в природата. Сега мразел себе си. От лицето му изчезнала безгрижната усмивка.Всички багри наоколо посивели. Мрак погълнал душата му.
 - Ще дам на Невена последния си дар към света на хората. Да узнае един ден какво се крие под грозната кора. – прошепнал и се захванал за работа..
 - Работил няколко луни. След това се промъкнал в потайна доба и сложил творението си пред  Велковите порти. На сутринта чорбаджията намерил резбования олтар, в центъра на който от по-светла дървесина блестяла, сякаш с ореол, дъщеря му. Захласнал се Велко. Почудил се дали не е грях щерка му да изобразява Светата Дева, но решил, че нещо толкова прекрасно, не може да е зло. Бащата подарил майсторското творение на черквата  по случай сватбата на Невена и Камен.
 Никой нищо не узнал какво е станало с Дамян, селския грозник.  Дечурлигата първи забелязали, че над колибката му не се вие дим.  Казали на татковците си. Селяците се уплашили да не е болен, защото били милосърдни и не толкова зли хора. Когато отишли, обаче, колибката била празна, покрита с тънък слой прах. Личало си, че отдавна никой не живее в нея.  Обиколили обичайните полянки, където Дамян залагал капаните си, но не го открили никъде. След като се търкулнали няколко месеца решили, че е погинал. Чули от селския клисар, че го виждал нощем да се промъква в храма и да се моли, но се изсмели, защото клисарят обичал доста да си посръбва и след няколко ракии и друг път имал разни видения. Обявили Дамян за мъртъв и скоро го забравили.
Година след година  при залез слънце в храма влизала невестата Невена. Първите лета изглеждала хубава и сияйна като изображението си върху олтаря. После плачът по погинало детенце, теглилата и побоищата, угасили блясъка в очите й, сбръчкали гладкото й чело, привели стройнете й рамене. Всички в село знаели какъв кучешки живот води с пияницата Камен и я жалели. Оставяли я сама в черквата да се оплаче Богу на воля.
Всеки път невестата гледала своето младо лице и плачела горчиво. Спомняла си добрите очи, които блестели от грозното лице на Дамян, златните му ръце. Но най-вече мъдрите слова, които й казал.
- Научих се вече да беля грубата кора и да виждам в сърцето на нещата, майсторе, - шепнела тя през сълзи. – Ако като млада и глупава хубавица имах този поглед, никога,никога нямаше да те пусна да си заминеш. Всеки ден, всеки миг щях да се оглеждам в любящите ти очи. Тогава нямаше да виждам грозната и сбръчкана старица, защото в тия огледала щяше да се отразява твоята обич и жалост. В тях и само в тях щях завинаги да си остана млада. Вече знам, че всичко, скрито зад грубата кора, е любов. Тя е истинското сърце на живота, сърцето на ОЛТАРА.