Демодирано понятие за някои, въпрос на чест за други.
Верността като мярка.
Верността като задължение.
Със силно негативен оттенък след десетилетия в сковаващите рамки на необходимостта да не изневериш на дадена клауза, идея и хора.

С привкуса на измамната илюзия за постоянство и безвремие. Силно уязвима от провокативността на различни ситуации и срещи.

Верността като вътрешна потребност в човешките взаимоотношения, привързаността към своите корени, верността към собствената си идентичност и стил въпреки всички и въпреки всичко.

Говори се преди всичко за женската невярност и се правят социологически проучвания за мъжката вярност.

Според едно неотдавнашно изследване във Франция 80 % от запитаните мъже обявяват, че „са винаги верни", и само 8 % са „изключително неверни", 5 % са „само понякога неверни" и едва 2 % - „често неверни". В същото време една подобна анкета у нас показва, че всеки втори съпруг мами жена си. А италианско проучване твърди, че от всеки трима съпрузи двама си позволяват по една извънбрачна авантюра през живота си.
На този фон французите изглеждат почти аскети. При това отказът им от всякаква фриволност има своите съвсем благородни мотиви: от уважение към партньора - 95 %, заради децата - 66 %, от морални скрупули - 63 %, за да не си усложняват живота - 53 %, поради страх от СПИН - 29 % и поради липса на удобен случай - 11 %.

Сексуалната моногамия не е вродена, тя трябва да се придобие. В продължение на векове западните цивилизации са я проповядвали. И ако задължението за вярност е почтеният образ на ревността, то верността е толкова древна, колкото и другите човешки чувства.

Придаването на верността на огромна важност от гледна точка на етиката, обявявайки я като задължително изискване в любовта, е свързано в много голяма степен с древната институция на църквата.
Своеобразието на християнската доктрина според текстовете на апостолите е в стремежа й да обедини, и то така, че да станат неразделни, три основни аспекта на живота, които нито античността, нито някои други култури извън Европа не са смесвали.

Това са: сексуалността, която църквата определя като грях, бракът, който тя смята за по-малкото зло за тези, които не могат да се противопоставят на изкушенията, и необратимият личен ангажимент за вярност, който църквата издига като правило и на вярата, и на любовта. Но за да се превърнат тези принципи в задължителен начин на живот и на мислене, е трябвало да минат много векове. Векове, през които е имало и много изкривявания на църковната доктрина.
Ето само един пример. През XII век, когато канониците обявяват, че единствено доброволното и свободно съгласие на двамата съпрузи правят брака свещен и връзките му неразрушими, по същото време възниква и разцъфтява куртоазният идеал на трубадурите, които провъзгласяват любовната страст като най-висше желание, което може да се осъществи само извън брака.

Абсолютната любов и доброволното съгласие на двамата влюбени в течение на много векове се сблъскват с почти абсолютната власт, която църквата отрежда на родителите при вземането на решение за избор на партньор и за брак на децата им.

Едва през XVIII век се легализиpa разводът. Така се провъзгласява за първи път, че единствената съпружеска вярност, която е законна, е верността към истинската любов. Но оттогава нещата доста са се променили.

През XIX век разцъфтява един двойствен морал, който разрешава на мъжете сексуална свобода, а от жените изисква задължителна вярност. В съответствие с това има и двойствен закон: той осъжда прелюбодеянието на жената и толерира измяната на мъжа. Така че един мъж може да бъде оправдан, ако убие жена си, хваната на „местопрестъплението" с любовника й, но съпругата не може да каже нищо на мъжа си, ако го хване в същото положение извън дома. Тази именно неравнопоставеност стимулира много изблици на физическо насилие от страна на мъжа към съпругата му.

Ерата на демокрацията и на буржоазното общество не променя много нещата. Новото общество наследява и стария морал, и старото законодателство, но, разбира се, с нови мотиви: неверността на мъжа е без значение, защото се запазва целостта на имуществото, а неверността на жената „произвежда" копелета, които усложняват нещата. Това прелюбодеяние се преследва още по-сурово, когато демократичните закони обявяват всички деца, които носят името на бащата (т.е. родени в брака), за законни наследници.
Верността сякаш отстъпва пред въпроса за наследствеността.

XX век е белязан с борбите на феминистките за равноправие на жените във всички области, в т.ч. и свобода на любовния избор и на верността в брака. Привидно тясната пътека, отъпкана от тях, днес твърде се е разширила, подкрепена от съответно законодателство, което осъжда по един и същ начин изневярата на двамата партньори в брака.

Днес в началото на новия век:

Ако мъж се прочуе, че е имал много жени, той минава за „мачо" (мъжкар) в добрия смисъл на понятието.

А ако се чуе за една жена, че е харесвана и е откликвала на любовта на много мъже, първи приятелките й ще кажат, че е мръсница или к....

В началото на XXI век не е ли стъписваща такава несправедливост в оценките?

източник: РОЗАЛИ