Защото на нея
Той позволи
Всички прищевки,
Които по право
За себе си пази;
И сам весели се
С безумката.

Тя може, обкичена с рози,
Яхнала лилиев стрък,
Да броди из китни долини,
Летните птици да води
И с пчелно хоботче
Лека и вкусна роса
От цветните чашки да пие.

Също тя може
С развени къдрици
И поглед навъсен
Сред вихри да стене
Край стръмни чукари
И в хиляди багри
На утро и вечер,
Неспир променлива
Като лунния лик,
Да блясва пред смъртните.

Нека тук всички
Възхвалим бащата,
Великия старец,
Задето тъй дивна,
Невехнещо-млада съпруга
На смъртните хора
Склони да даде!

Защото единствено нас
Той обручи със нея
В небесен съюз
И повели й
В радост и скърби
Вярна съпруга да бъде,
Да не ни изоставя!

Всичките други
Злочести създания
На многодетната
Майка Земя
Едвам поминуват
В тъмни наслади
И лихи страдания
На мимолетния
Скуден живот,
Превити в ярема
На вечната Нужда.

Обаче на нас
Той отстъпи, ликувайте!,
Своята палава,
Галена щерка.
Срещнете я с ласки
Като любима!
Отдайте й почит
На мила стопанка!

И нека свекървата -
Старата Мъдрост -
Душицата нежна
Не хока!

Също познавам сестра й,
По-зрялата, по-разсъдливата:
Кротката моя другарка.
О, нека, додето угасне
В очите ми зракът,
Тя не отвръща от мене лика си,
Достойната моя водителка
И вечна утеха - Надеждата!

1780