Най-после звуците наситиха душата ми...

Канона - партитурата на селската акустика

насити тялото ми - през нощта магарето,

рева му - горестта му темперирана

на цялата вселена. По - последният

Сан Кристобъл... сред хора на чакалите,

на падналите ангели... (О, тембъри,

прогонени от Рая) Рижи сродници

на моите съселяни (но с изключение

на няколко - спестявам имената им).

И тая нощна стража - седем кучета

разлаяни... Не лайте, вий нещастници,

защото тая кална кучка майка ви

не е избрала расовата разлика

между чакала и вълка... А Той - самотния

на стъпка от дома ми, там във тъмното -

въртопа на дърветата, как вие той

към всички, срещу всичко... И най-после

изгря петела... след петела - слънцето -

и птиците взривиха въздуха - разкъсаха

съня му за нощта (забравих кукумявката -

брилянтната й реплика). А жабата?

А стона й на оскърбена там из ямата

на водомера... Как завижда тя

на лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една -

по-точно чух я в човката на щъркела,

високо там - в клюна му - пищеше тя -

последната си песен - лебедова, може би...

"Наверно ще вали" ми казаха съседите -

титаните на мисълта. "Часът ли - колко е?"

попитаха, а знаеха, че моите часонвици

и трите са откраднати със тяхното

свенливо съучастие... Тъй достолепни в своето

безвремие - в очакването на дъжда, на чудото -

на края на света... Щастливи сигурно!

Различни звуци - карта на живота ми

(за селото по-късно). Изумява ме

благородството изискано на въздуха!

Как нежно - той без никакво насилие -

не ги поглъща, а приема в себе си,

обвива ги в коприната на своята

лъчиста тишина... Тях делнично

враждебни помежду си - бедни звуци...

Това е висша йерархия във действие,

от стона до въздишката - до ехото...

Ах, как отеква ехото в ушите ми

на кръгове... В мен - смешния - октомври е.

И аз сред бурените в двора ми, сред мощното

неудържимо войнство на билките -

красиви и уханни... Разточително,

по кралски пищно пиршество на птиците.

...И трябва ли отново да се питам аз

защо съм тук! Да - тук! Какъв е смисъла

на моето присъствие? Ще мога ли?

Ще издържа ли да поема цялата

безумна, безобразна оркестрация

на улиците, къщите, градините

с доматите, добитъка с пастирите -

печални събеседници на себе си...

Пещерните им сечива, домашните

им духове... Аурата смокинова

над думи и над гласове, без никаква

надежда и величие... Ще мога ли

да ги спася във себе си? И трябва ли?

Защо? И закъде? Но ти си с въздуха

на дъното на белите си дробове.

Не питай! Гледай как - той - ужасения

изскача през устата ти... Цигарите?

Внимавай със цигарите! Ах, ти ли си?

Соларий мой (Прекрасна) Стой под слънцето.

Да видя сянката ти - легнала на плочите -

стрелката й матирана - дванадесет

без пет... Без шест... Секундите

са без значение (Тъй както и епохите).

Благодаря. Минаващите цигани ми казаха,

изпяха ми по-точно, изтанцуваха,

че се отлага края на света... Но време е

за обеден аперитив. Щастливи цигани,

говореха с конете си. Не питаха

за пътя (той бе в тях). И после тръгнаха

към Истанбул - Константинополис... И тая

безкрайна и уханна, дълга нощ

ще се сънувам в Лисабон. Защото всички ний

сме пътници и щата Равадиново

е спирката на бляна и куража - сетната -

преди да се превърнеме на кораби

в последното пристанище...