Смъртта във рамката на некролога,

очовечена в шрифтове и снимки -

абстрактната - не ми говори нищо...

Аз трябва да съм в нея! Аз - във Някой,

когото ний полагаме в земята

по точно изградения сценарий...

Вий казвате: в земята той не мисли.

Нима като не мисли - не живее?

Ний просто не разбираме езика

на хората които са в земята...

(И той престава да разбира нашия.)

Вий казвате: на него му е тъмно.

Но светло ли е винаги във мене?

Студено му е, казвате, и страшно.

О, колко пъти ми е било страшно.

И колко пъти нежните ми мисли

са чукали с окървавени пръсти

по твоето сърце, Другарю скъпи.

Вий казвате: в земята няма слънце.

И във морето - казвате... Чудесно.

А откъде са тези златни свещи

във клоните, цветята и тревите?

И златното сияние, с което

морето ни обгръща?

(Но елате

със мене над морето - там са всички

печални капитани на смъртта си.

Не виждате ли имената - с трите

инициала - с морската сирена,

любовно татуирана?) Мълчете!

Не говорете!

Тихо!

Тихо!

Тихо!

И ми простете, моля ви, ще млъкна.

И вече няма да говоря - зная,

че във морето няма нищо - нищо

и във земята... В скока си към нея...

Единствено дълбоко в паметта ми,

по-скръбно обетована от всички

небета - са добрите ми другари.

Отломъци от жестове... Усмивка...

по-точно сянката й. В паметта ми

лица и фигури с пирамидална

(сикстинска) композиция. Любими,

неповторими същества, с които

живея аз сред живите - безшумно -

до рамото - отляво - на смъртта.