На улицата до голямото пристанище -

единствената улица в живота ми -

танцуваха внезапните момичета

и въздуха извайваше бедрата им.

Мъжете се отпускаха по стълбите

и уморени - тъмните им мускули

прибираха крилете си... Жените им

се търсеха във мъжките им погледи.

Унесени - децата се притискаха

в трептящите им хълбоци. Прозорците,

които се люлееха от вятъра,

изстрелваха блестящите си ножове,

но никой не умираше.

Танцуваха

и пееха внезапните момичета.

Китарите нестово ликуваха,

защото лятото е във средата си,

в самата си сърцевина - завършено

и съвършено в своето присъствие...

Защото сянката му е в нозете ни

и толкова е хубаво във въздуха

на улицата... В девет и петнадесет,

в средата на танцуващата улица

премина лъчезарно погребение...

Ковчега се люлееше във дланите

на близките, които се усмихваха.

Старицата заспала на леглото си.

Повикали я... Тя не се събудила.

Китарите.

И на върха си -

Лятото.

Танцуваха внезапните момичета.