И тъй минавали годините и нямало от какво да се оплачат хората в това царство освен, че кралят сякаш никак не бързал да се обвърже и да даде на народа си кралица и наследник.

Наистина не бързал кралят и станело ли дума – обръщал глава на другата страна. Най-обичал той да чете и да води дълги разговори с най-мъдрите от мъдреците из тези земи. И събирал ден след ден все повече книги, трупал знания и построил най-голямата от всички библиотеки за чудо и възхищение на всички народи.

Случило се така, че една млада магьосница, дошла в царството му от далечни земи за да търси в тази библиотека древна книга с тайни заклинания. Щом пристигнала и попитала за книгата библиотекарят й отвърнал:
- Тази книга Кралят ревниво пази. Не ще ти я даде престо така. Иди и го помоли.

Отишла магьосницата и рекла на краля:
- Ти имаш една Златна книга, в нея има скрити тайни, които дори да прочетеш може да не разбереш. Но аз ще ти помогна. Позволи ми да я прочета и ще ти разкрия тайните й.

Кралят бил жаден за знания и веднага се съгласил. Слезли заедно в най-дълбокото подземие и прекарали там цяла седмица ден и нощ четейки жълтите страници на книгата.

И от приказка на приказка открили, че разговорът им е тъй интересен, че много си приличат и много общи неща ги вълнуват. И заключили тогава тайно съюз да си помагат и да си вярват.

И тъй останала магьосницата в кралството. Прочела всички книги в голямата библиотека и с всяка година ставала все по-могъща. Съветвала краля умно, помагала му с магии, но не се ограничила с това. Решила, че трябва да му повлияе, да накара да потърси съпруга, да излиза сред хора, да бъде по-различен от това което бил. Лоши намерения се загнездили в главата й и тя тайно зад гърба му правела магии.

Но кралят бил много умен и усещал, че тя не е честна към него. Не искал да се кара с нея, нито да я обиди, но намислил как да я изпрати надалеч от царството си.

Един ден, както обядвали той й рекъл:
- Казаха ми едни търговци, които чули от едни моряци, дето разбрали от едни керванджии, че някъде на север се намерила Черната книга.

Магьосницата добре знаела, коя е Черната книга и каква огромна власт дава тя на всеки, който узнае тайните й. Не спала цяла нощ, толкоз много и се дощяло да има тая книга, че не мислила още дълго и тръгнала на път да я дири.

Първо минала през всички човешки земи, стигнала до Светлите земи на елфите, Зелените земи на джуджетата, Сините земи на русалките и след много, много години достигнала до Мрачните земи, гдето свършвал света и живеели човеко-зверовете. Там сред битки и трудности тя успяла да открие Черната книга и изпратила на краля един черен гарван с вест, че е тръгнала по пътя си обратно и скоро ще се прибере.

Но кралят никак не се зарадвал на тази новина. Само щом си представил какво може да стори на него и кралството лошото влияние на магьосницата, веднага решил, че няма време за колебания и трябва да се отърве от нея.

Изпратил й вест, че ще я пресрещне на кръстовището гдето растяло най-старото от всички дървета на света. Щом получила тази вест тя радостно с още по-голяма сила забързала напред.

Но какво било учудването й, когато на кръстовището я чакал не краля а отряд войници, които я обсипали със стрели. Страшно се разгневила магьосницата, хвърлила по войниците мълнии, размятала ги нагоре чак на короната на огромното дърво.

После се превърнала в черна вихрушка и полетяла към двореца за да отмъсти на краля. Но щом стигнала до прозорците и го видяла да седи на трона си, тъжен и умислен, разбрала, че не ще може да му навреди защото го обича.

И възвърнала човешкия си облик, и влязла тихо в двореца. Но нищо вече не било същото, срещнели ли се нейде из коридорите и двамата навеждали очи – от срам.

Не минало много време и краля заминал надалече. А после се върнал и останал да живее в друг замък в друг град на царството. Три пъти му пращала магьосницата писма, но отговор не идвал. Не пращал краля ни дума, ни вест. Не искал да си спомня за нея дори.

А тя почакала, почакала и една нощ щом самотната луна изгряла на небето влязла като черна врана пред прозореца му, приела нормалния си облик и му рекла:
- Ти знаеш кралю, че там където слънцето никога не достига, в земите на Мрака, гдето свършва света и започва бездънната пропаст стои Портата на времето. Какво има отвъд никой не знае, защото минеш ли веднъж не ще се завърнеш. Натам ще отида аз за да потърся що е извън. Нищо няма за мен тук вече и чужда се чувствам в този свят. Мина ли, ще получиш от мен знак. Използвай го умно и внимавай, защото добрите намерения често пораждат само зло.

Тъй рекла тя, превърнала се в сянка и се сляла с мрака.

Минала година, две, три. Чакал краля какво ще стане, надявал се, че тя ще размисли и ще се върне. Все му се струвало, че не бивало да стане тъй. Но с годините съмнението отминало, зает с грижи и задачи, той вече много рядко се сещал за нея.

Но един ден от небето се спуснали два гарвана – най-големите виждани някога в тези земи. В човките си носели нещо голямо и черно. Народът наизлязъл да види що за чудо е това, развикали се хората, излязъл на терасата на двореца и краля. Щом го видели гарваните пуснали в краката му носията си и се издигнали нагоре в облаците. Кралят вдигнал изпуснатото и видял, че Черната книга била обещания от магьосницата знак. На корицата и горели тайните имена на всички стихии.

Дали краля използват в царуването си книгата ние не знам, но царуването му било още по-бляскаво а царството му станало най-голямото от всички царства. И в наши дни още пеят за него певците, още съчиняват стихове поетите. Но той останал съм до края на живота си, и онзи който го наследил не ценял тъй книгите и познанието. Разпиляла се библиотеката, изчезнала Черната книга.

А какво е станало с магьосницата никой, дори и аз не знам.