Сред сенките на вековете,

закърмен с буря и пожар,

смехът ни бодър ярко свети

в сиянието на ханджар.

И съчетал на всички роби

скръбта и черния хомот,

гърми в свещената си злоба

от своя огнен небосвод.

Заканата му вечно стене

в шумът на каменния град;

в полята с кървав пот облени

лети той вихрен и крилат.

И неговия зов отмерен

разлива се нашир и длъж,

надвиснал като призрак черен,

настръхнал като огнен дъжд...

Следящ вълните на живота

в триж угнетените тълпи,

аз чувам глухо под хомота

смехът червений да кипи.

А в него мъките сурови

преплитат своя страшен хор

и глухо хладните окови

звънят над черния позор.

Зова ли призраците смътни

на робите от древността,

аз чувам как смехът им тътне

студен и тъмен кат нощта,

аз виждам ширните арени -

по пясъците локви кръв

и мойте братя отредени

за пир на дебнещия лъв.

Там гладиатор с тежки стъпки

издига меч над брат рожден,

тълпата чака в странни тръпки,

а Цезарят е тъй студен...

Но виж - към хладните обятия,

към прага тъмен на смъртта

пристъпят горди мойте братя

с червения смях на уста...

О, смях, разлян от черни чаши,

напръскан с кръв, примесен с яд,

упой ти горестите наши

и подкрепи духът ни млад.

на брачен пир не сме призвани,

а чужденци сме в този дом

и не със флейти и тимпани

ний бродим в грешния Содом.

А всинца из пътеки стръмни,

опрени крепко брат до брат,

вървим и чакаме да гръмне

тръба, зовяща в подвиг свят.

И над Содом тогаз смехът ни

кат пратеник ще полети

и там над оргии безпътни

присъдата ще възвести.