Колко птици, о, не бяха птици

песните на майките ни клети,

в черни нощи раждали войници,

в бели нощи раждали поети.

Замлъкнаха флигорните, замлъкна

последното танго със барабана

и в тишината дълго ръкопляска

на хората и песните морето.

Прилича ти старинната прическа.

Прилича ти, като че ли ме гледа

тракийката от приказната фреска,

направена от влюбени прадеди.

Може би се мислеше излишна

тази ваза, купена отдавна.

Затова под цъфналата вишна

винаги мълчи, почти печална,

Аз съм скулптора и става злато

глината във моите ръце.

Всеки като зима или лято

ми донесе своето лице.

Аз помня - свиреше брега

като тръба, сияйно медна.

Сбогувахме се без тъга,

целувката ни бе последна.

Понякога животът ми престава

да се завръща и да заминава.

Поняка животът ми престава

да ме събира и да ме раздава.

Бюстовете стари.

Бюстовете строги.

Били байрактари.

Били воеводи.

България във тихата дъга

над жълтите поля с червени макове,

България във моята тъга

зад тъмните стъкла на всички влакове.

Най-после ний, сърце,

сме в центъра на лятото,

в самата му сърцевина -

след толкова прекрасни поражения.

Приятели, отново песента -

най-хубавата - властно ни събра.

Заключва ни във свойта красота -

крайбрежието ни превръща в лира.

Декември винаги ще има!

И всеки - своята звезда!

Една съдба - несъкрушима

от свобода до свобода...